RSS
Facebook
Twitter

събота, 30 април 2016 г.

Денят преди Великден

Както обикновено, уикендите са много интензивни - първо заради футбола, а сега и заради доставките на индийско по домовете.

В съботата пред Великден обаче намерих време да боядисам 12-ина яйца, а още в четвъртък бях купил и два козунака от българския магазин, който открих наскоро. Готов съм за празника.



След това с Андрей и Кристи отидохме на кафе на плажа. Това е може би вторият или третият път, в който се наслаждавам на плажа. Радвам се, че имам тази възможност, макар и да не я използвам често. А сега отлитам, че ме чака мач в Йовил (Yeovil).




понеделник, 25 април 2016 г.

Първа среща на Българската общност в Борнмът и Пул

В неделя, 25 април, се състоя първата среща на Българската общност в Борнмът и Пул. Разбира се, това не е първото българско събитие в района, най-малкото студентите често се събрат за партита и общуват помежду си. Даже и аз бях на едно такова парти през октомври миналата година.

Това беше сбирка на новата Фейсбук група, която се разрасна неимоверно бързо и много бързо произведе смисъл. Мира Косева предложи да се съберем, а организацията през социалните мрежи бе наистина лесна.

Събрахме се над 30 човека на плажа в Борнмът - все усмихнати, ведри и контактни българи, отворени към нови запознанства и приятелства. Мисля, че на всички се хареса, съдейки по усмивките и по обещанията за нови събития.

Имаше семейства с деца, някои от тях се познаваха помежду си, имаше различни поколениея, хора с различни професии, опит, хора дошли отдавна и такива, пристигнали преди месец-два. Изобщо - пъстра картинка.

Останах с много добри впечателния. Известното разочарование от изборите и референдума бе заличено напълно от позитивната енергия, с която всеки беше пристигнал. Някои хора признаха, че са очаквали по-малка посещаемост. Аз също се опасявах, че срещата може да се провали, но се случи точно обратното - приказвахме над три часа и беше много весело. Децата се наиграха, възрастните се наприказваха, вдигнахме една достойна глъчка на средата на плажа, а даже имахме и двама именици, които почерпиха (сбирката се падна на Цветница).

(на снимките отсъстват доста хора)



С една дума - получи се много добре и се надявам, че българите в Борнмът и Пул се чувстват с една идея по-сплотени и с една идея по-добре. Коментирахме, че има сънародници, които предпочитат да скъсат връзка не само с държавата, но и с хората. В това няма нищо осъдително, но би било срамно, ако тези, които искат да общуват помежду си, не могат и не го правят. Всички ние попиваме от английския начин на живот, адаптираме се към различните условия, но мнозина от нас биха се радвали да се посмеят или да помрънкат по български, да посрещнат някой празник заедно или просто да си припомнят вкуса на карначетата, лютеницата и ракията.

Технически срещата приключи около 6:15 привечер, но с две момчета - Мартин Живков и Димитър Николов, направихме "афтър парти". Към 8 и нещо ударихме по една бира в един пъб, а след това поиграхме и билярд. Оказаха се доста солидни играчи впрочем :)

А финалът беше посещение в "българския" магазин в Борнмът. Безценно :)


събота, 23 април 2016 г.

Няколко думи за момчетата от Ефбет

Изведнъж се натрупаха много неща за писане. Като няма - няма, като има - има.

Още когато го почвах тоя блог, си бях наумил да напиша по една статия за три групи хора:

Първата трябваше да бъде за най-близките приятели. Няма да забравя "бенефиса" ми - как организираха мач без да ми кажат 24 часа преди полета просто да поиграем за може би последен път. Замотах се и вече осем месеца по-късно още не съм описал този спомен.

Втората трябваше да бъде за момчетата от Ефбет. За готините колеги там и за значението на работодателя в решението ми да се пробвам в Англия.

И третата трябваше да бъде за БФС и по-точно за Зоналния съвет на София. За готините хора там и за ролята и на тази институция при вземането на решението.


Днес ще се спра на Ефбет, защото имам информационен повод. Разменихме си няколко приказки с Никола Зехтинов и се оказа, че блогът се чете не само в Словения, но и на "Джеймс Баучер" 33А. Много мило ми стана.

(Признавам си, пиша тук по две причини: едната е да мога след време да си припомням какви съм ги дробил, а другата е, че обичам вниманието. Е кой не обича? :) )

В Ефбет прекарах по договор 7 месеца, но можем да ги закръглим на 8 с обучението. Това бяха общо взето мърляви месеци, в които трябваше да се взема в ръце след известния престой вкъщи. Много вероятно е от време на време да съм изглеждал неадекватен в офиса, тъй като ми се беше събрал доста стрес по това време.

Там обаче срещнах доста добронамерени и симпатични хора.

Примерно Иван Иванов - Ванко, който ми беше пряк ръководител. Спомням си го като отдаден шеф пич, който се отнасяше с всички много справедливо. Малко по-възрастен от мен, но с впечатляващ нюх за междучовешки и в същото време професионални взаимоотношения.

Така беше структурирано трейдърското звено, че бяхме разделени на три групи. Логично, най-много спомени и впечатления имам с хората от моята група.

Михаил "Мишо" Христов беше капитан на нашата група известно време, преди да си бие камшика. Имахме се много и с него, много често сядахме един до друг на бюрцата. Най-големият му недостатък беше (и вероятно още е) болезненият "чорбарлък" :) Толкова сме спорили на тема БГ футбол, че като се замисля, направо почвам сам да си говоря и наум пак да споря с него.

След като и двамата напуснахме, дни преди да замина за Англия, се засякохме на плажа в Арапя. Във водата играхме на топка и... спорихме дали ЦСКА и Локо София правилно са пратени по ниските дивизии :)

Като говорим за БГ футбол, тук ще вмъкна персонажа Ивайло "Ивака" Господинов. Антипод на Мишо - болен левскар. И с него сме се разправяли (но не и карали). С Иво специално, който впрочем се оказа съсед от Люлин, сме дебатирили и върху по-сложни материи като обществено устройство и икономически системи :)

Със Светослав "Слави" Георгиев, известен още и като "Чичо Слави", се разбирахме отлично. Голяма харизма, винаги усмихнат, винаги на кеф, винаги готов да изтърси някой лаф или поне смешна глупост. Много помагаше при разучаването на новата система, тоест ролята му в офиса изобщо не се изчерпваше с това да прави весело.

С Кирил Михов - Кирцата (или Киро Водката) и с Димитър "Чичо Манчо" Мановски превехме страшни нощни. Една година по-късно не е срамно да си признаем, че се разцепвахме да играем "Тривиадор", но и винаги си свършвахме работата. Така и не ни "удариха" в тези сесии :)

Мисля, че и на Цветомир "Цеко" Миков му бяха забавни нощните с мен. Разбиваше се да се смее, като се разпеех.

Като говорим за нощни, първата ми такава беше с Кристиян Василев - Макето. Лудо Маке от Козлодуй. Първият ми срив в офиса беше, когато го уволниха. Момчето си имаше някаква работа и беше пропуснало едно от малоумните събрания в почивни дни. Много криво ми беше станало.

Мъчно ми беше и за Филип Русев - Фичката. И него го махнаха брутално заради слабост, продукт на работата ни. Като трейдъри бяхме изложени на голямото изкушение на комарджийството. Фичката смеси този порок с друг порок (този в бутилката) и една грешна стъпка му изигра лоша шега. Но той беше страшен нападател. Колкото пъти сме играли мачове, толкова пъти съм оставал изумен какъв добър реализатор е.

Ради Стамболийски пък сам си тръгна. Не издържа момчето на глупостите в офиса и успя да намери изход рано, рано. И той много ми помагаше и ме учеше в началото.

Като говорим за учители, тук е моментът да спомена Иван Ламбов - Ламбата. Той беше най-първият човек, който седна да ме учи на системата. Така се падна и съм му благодарен. Големи симпатяги бяха (и си остават) господата от Сливенския гарнизон - Ламбата, Никола "Кольо" Зехтинов и Чичо Манчо. С първите двама обаче по-радко се засичахме, защото бяхме в различни групи.

Както съм го подкарал, ще пропусна някой, а не искам никой да обидя. Капитаните на другите групи - Христо "Ицо-Изо-Изао" Димитров и Христо Коевски ще ги запомня като академици по бетинг.

Добромир Добрев - Добата и Добромир Илиев Добрев - Джуниор също бяха значими фигури. Чувам, че първият също вече не е във фирмата, което е жалко. С Джунката пък сварихме да изиграем два тенис мача и съм сигурен, че би ме потърсил за реванш :) Освен това малкия Добри много пипа и топката, въпреки че има известен егоизъм в играта му :)

Митко Николов ще го запомня с участието му в онова лудо мъжко хоро, което стана тотален вайръл във Фейсбук, че и на Балканите. Честно, имам познат в това хоро!

С Васил Петков, Мартин Герговски, Станислав Станчев и някои хора от съпорта готини мачлета правехме. Даже срещу Еврофутбол като ритахме искри прехвърчаха яко, което показваше, че сме сплотено отборче. В последния мач за малко да се сбием с противника. Помня, че винаги влизах много навит срещу тези...

Михаил Генов също се включваше, но неговата сила определено е в псувните. За мен той е световен номер 1 и е страшен майтап да го слушаш, когато е ядосан.

С добро си спомням всички, абсолютно всички колеги - Даниел Драгомиров, Стелиян "Стельо" Георгиев, Стилиян Василев (той пък част от готината ловешка федерация, предвождана от Мария Георгиева), Владимир Кавалски (с десетки прякори), Никола "Колé" Нанов, Борислав Банев, Кристиян Йорданов... дано не изпускам някого. В главата ми се въртят всички имена с по някой готин спомен. Извинявам се на тези, на които не съм отделил ред, но и те трябва да знаят, че ги помня с добро.

В един момент бяхме адски много хора. Над 35 човека бяхме само трейдърите през пролетта на 2015 година.

Готини пичове бяха и в съпорта. А там и девойки готини имаше - да разнообразяват офиса :)
_____

Сега е лесно всичко това да го кажа. Но това си мислех и през септември миналата година, само няколко месеца, след като напуснах Ефбет. Не знам дали е възможно същото чувство и отношение да има човек, когато е "вътре". Имало е и нерви, имало е и недоразумения, но аз общо взето тях не ги помня.

Може би не пасвах перфектно в общата картина. Участвах само във футбола в извън-работните занимания. Вероятно не всички са ме харесвали, вероятно съм правел впечатление на резервиран, отдръпнат... Въпреки че който ме е виждал НА или СЛЕД нощна, това не може да го каже :) И все пак трябваше да мине известно време, преди и на мен да ми изникне нещо като прякор - "Чичо Радко". С Джунката си бяхме "батенца" - по люлински.

Целият този период остава като едно огромно противоречие - готини хора в офиса, ужасен работодател. Може би типична картина, ама аз не я понесох. И много други също избягаха. Но веселите познанства и хубавите спомени ще си ги нося където и да отида...


друго по темата:
Голямата футболна уговорка

петък, 22 април 2016 г.

Нова смешка: Месокомбинат

Сряда, 20 април беше много интензивен ден. Сутринта ми се обадиха от агенция с намерението да ме лансират за една готина работа свързана с данъчни декларации и ме повикаха на интервю. Това друг път ще го разказвам, защото след интервюто се случи любопитна история.

Някъде в 14:00 ми се обажда една от десетките, стотиците (да не кажа милионите) агенции, в които съм се регистрирал:

- Така и така, свободен ли си от 15:30 да покриеш смяна в един месокомбинат.
- Свобоооден съм, как да не съм. Казвай къде да се явявам...

Явявам се аз в индустриалната зона на Пул, но още по път се заливам от смях, защото си представям една голяма хладилна зала, декор от някой хорър, луди касапи със сатъри и така нататък...

Или пък си представям как си мезя суджучета, тествам саламчета...

Или пък как аз с един сатър гоня из някаква зала някаква палава кокошка, която се щура и се опитва да ме финтира...

Обратно в реалността.

Влизам аз в посочената сграда и ми се връчва голям бял комбинезон и едни бели гумени ботуши. След това идва боненцето за косата и ръкавиците. Екипиран почти като Юрий Гагарин влизам в голямата зала.

Влизаме в сценария с хоръра, въпреки че нямаше сатъри, а само ножове и като цяло не беше много кърваво.


(Снимката не е от моя цех, но е много подобна, с изключение на червения под. Нашият си беше доста по-чист. Иначе това е екипировката, това е оборудването.)

Първо ме сложиха на кюфтета. Ето и сега като си спомня, се заливам от смях. Заедно с още няколко женички въртяхме кюфтенца и ги редяхме в тарелки :) В този занаят нямаше как да не съм добър.

Малко по-късно обаче началниците осъзнаха, че губят голяма част от моя потенциал и ми връчиха една пластмасова лопата. Пратиха ме на мелницата за кайма - една огромна машина, в която трябва да мятам суровото месо, а като се превърти веднъж, с лопатата пак го връщам в мелницата и добавям подправки (с чували). Всичко това, разбирайте, е в библейски мащаби. Навсякъде пътуват алуминиеви вани с телешко, свинско, сол, пипер, кайма "шейсе на четирсе".

Между другото, мислех си, че ще ставам вегетарианец, ако нещо ме стресира. Мога да кажа, че имаше солидни хигиенни практики в цеха и самият аз гарантирам, че каймата, която аз правех, е 100% от месо. "Бялото" нещо в нея са си мазнини, а не субпродукти.

Хората, които работят в този месокомбинат, са основно поляци и румънци без английски. Забелязах известно напрежение между групите, но всяка от тях си имаше свой тим-лидер, който раздаваше задачите и който знаеше английски.

Ден втори, вероятно и последен.

Пак директно ме сложиха на лопатата, което си е тежичко. Заниманието ми върна спомените за строителството. По-късно обаче ме преместиха да редя едни вакумирани пържолки в каси. Наредих ги.

А накрая, като един от малкото работници с магистърска степен и човек с компютърна грамотност, получих отговорната задача да разпечатвам едни етикети. Свински дроб, вакумиран, пристига до мен по конвейера. Аз взимам опаковката, слагам я на кантара, компютърът изписва колко тежи, аз бучкам един бутон и принтера принтира. Лепя етикета, пъхам четири опаковки в кашон, лепя кашона и го пускам на следващия конвейер.

Въпросният бутон, който бучках, всъщност не изискваше магистърска степен, защото върху него беше изрисувана картинка на принтера, вместо да пише примерно "PRINT", но все пак, да ми възложат компютъра си беше форма на повишение :)

Сега един майтап. При едно от меренията, заедно с месото премерих и "пистолета" за тиксо. Ей тая щуротия на снимката, с която лепях кашоните:


Без да се усетя го бях оставил на кантара, вместо отстрани.

Обичайно всяка опаковка беше около 250 грама. Тая мина за 700 и кусур. Съответно това и в цената се отрази. Живи и здрави, късно се усетих. Някой недогледал англичанин ще плати и теглото на джаджата :)

И така. Никой не заклах, никой не ме закла. Видях отвътре един месокомбинат, не се втрещих, не се отвратих. Е не се и очаровах.

Ще разкажа скоро за интервюто, но преди това може би трябва да разкажа и за доставките на индийска храна по домовете :) И там е весело. Сега бягам, че индийчето ме чака...

П.П. А! Забравих да кажа друго весело нещо. С удоволствие си бърсах ръцете в кобинезона. Исках да се омърлям като хората, да се почувствам като истински месар. Успях :)

четвъртък, 21 април 2016 г.

Кралица Елизабет Втора на 90 години

Честит рожден ден, лельо Бети :)

Вчера (20 април) кралицата на Англия имаше рожден. Елизабет Втора стана на 90 години и сигурно е имало тържество, но аз не бях поканен (по-надолу пише защо). Здраве да е.

Днес (21 април) рожденичката ще открие паметна плоча на Алеята на Кралицата в Уиндзор, пише "Егоист". Пешеходната пътека е дълга 6 километра и 300 метра и край нея са разположени 63 знакови места. Плочата отбелязва факта, че на 9 септември миналата година сегашният монарх счупи рекорда по най-дълго управление на престола - дотогава на кралица Виктория, 63 години и седем месеца. Вечерта заедно с принц Филип, принц Чарлз и херцогинята на Корнуол Камила тя ще участва в символичното запалване на първия от общо повече от 900 фара в цялото Обединено кластво, посветени на рождения ден.

Кралица Елизабет Втора е:
  • кралица и държавен глава на Обединеното кралство (Великобритания и Северна Ирландия) и на 15 страни от Британската общност (включително Канада, Австралия и Нова Зеландия). Тя е и глава на Британската общност от 54 държави (Commonwealth of Nations)... Дет' се вика, само на нас не ни е кралица;
  • духовен предводител на Англиканската църква и главнокомандващ Британските въоръжени сили;
  • най-пътуващият монарх в историята (посетила е 116 държави). При това пътува без паспорт, тъй като британските паспорти се издават от нейно име и ако трябва да има паспорт, той ще е издаден от самата нея;
  • единствената личност във Великобритания, която има право да шофира без шофьорска книжка (Ей т'ва е да си живееш царски). Като доброволка през Втората световна война Елизабет e карала камион

    и накрая, но не на последно място

  • тя е първият британски монарх, който празнува Диамантен юбилей от своята сватба.
Тези и други любопитни факти открих в страницата "Разходки в Лондон", но там не пише нещо друго интересно.

Когато някой от поданиците навърши сто години, администрацията на Кралицата изпраща поздравителна картичка. Елизабет Втора "се сеща" за хората си поне по рождените им дни и по-точно - на вековните им юбилеи :)



Междувременно открих кога ще е партито. От 12 до 15 май. Не знам защо тогава, но тогава. Цялата вакханалия си има уебсайт - http://www.hmq90.co.uk/, абревиатура от Her Majesty Queen's 90th birthday. И там не си поканен от рожденичката, ами си купуваш билет между £55 и £195. Догодина и аз ще си таксувам гостите... :)


вторник, 19 април 2016 г.

Приятен шок от Словения

Голяма изненада днес! Прибирам се отнякъде и гледам - получил съм писмо. Право от Словения, адресант: Наси. Наистина голяма весела изненада, много мил жест.

В плика - картичка от Словения с няколко кадъра от тамошните забележителности и с чудесни послания, свързани с пролет, усмивки и хубаво настроение.

Следобеда разменихме по няколко думи във Фейсбук. Оказа се, че видяла адреса през блога. А аз мислех (и имах информация), че само баба ми го чете :)

И в Словения българската общност била слабичка. Даже тя опитала да направи среща на българите в Любляна, ама не им се получило. Впрочем това е поредното смешно съвпадение, защото и аз организирах среща на българската общност в Борнмът и Пул и макар че още не е проведена, като нищо да се яви човек, човек и половина. Но ще видим де...

А други подобни съвпадения (без никаква "координация") има бол. Примерно бяхме почнали успоредно народните танци и горе-долу успоредно ги спряхме... и това без изобщо да се знае от единия или другия. И други подобни има.

И да се знае: в Словения също има кукери (научено от картичката :) ).







сряда, 13 април 2016 г.

Шахматен шедьовър

Пети мач, гостуване на Херууд (Harewood). Противниковият отбор е училищен тим, но треньор на момчетата е Ерик Сакс, който е учител в това училище и същевременно наш нещо като патрон - най-силният състезател в Пул А.

Рейтингът ми отреди втора маса, тоест вече мърдам нагоре. С черните фигури се получи невероятно красива партия, която спечелих. Смятам, че и по-опитни състезатели нямаше да се справят с чудесната ми жертва на топ срещу две пешки - един много нетипичен и авантюристичен ход.

Ето го и записът:



1. d4 d5 2. c4 e6 3. Nf3 Nf6 4. Nc3 c5 5. Bf4 Nc6 6. Nb5 Qa5+ 7. Nd2 cxd4 8. Nc7+ Kd7 9. Nxa8 e5 10. cxd5 Nxd5 11. e3 exf4 12. exf4 Bb4 13. Qg4+ Kd8 14. Qxg7 Re8+ 15. Kd1 Bxd2 16. Kc2 Bf5+ 17. Bd3 Bxd3+ 18. Kxd3 Nxf4+ 19. Kc2 d3+ 20. Kb1 Qf5 21. Rd1 Re1 22. Rxe1 Bxe1 23. a3 d2+ 24. Ka2 Qe6+ 25. b3 Qe5 26. Qxe5 Nxe5 27. Rd1 Nfd3 28. Kb1 Nxf2 29. Kc2 Nxd1 30. Kxd1 Kc8 31. b4 Kb8 32. Nb6 axb6 33. a4 Kc7 34. h4 Kc6 35. b5+ Kc5 36. g3 Kc4 37. g4 Kc3 38. h5 Bh4 39. g5 Bxg5 0:1

Балансът ми вече е 2 победи, 2 ремита и 1 загуба, а формата: Р-П-З-Р-П.

На диагарамата: конструкция офицер-пешка на втори хоризонтал и елиминиран кон на а8 - върху жертвания топ. Фаза, в която отдавна няма спасение за съперника.


неделя, 10 април 2016 г.

Рединг

Няколко думи за английския град Рединг.

Преди да взема Реното в събота, разгледах една малка част от този град заедно с Андрей и Дария. Още когато влизахме, Андрей констатира, че не му харесва заради блоковете, но аз нямаше как да се съглася - нормални блокове си бяха.

След като разгледахме новия дом на Михаела и Клаудио, те легнаха да си починат, а ние излязохме да се поразходим. Първо стигнахме някакво стадионче в парк - нищо особено, просто повод за снимки. По главната улица обаче ми направи впечатление, че има страшно много мюсюлмани, включително и жени с бурки - картина абсолютно немислима за Борнмът и Пул. Хората видимо изглеждаха с по-нисък стандарт от тези в Дорсет.

Славата на Рединг е, че е индустриален работнически град, който също така се ползва като "спалня" за много работници от Лондон. Това, което видях, не влиза в противоречие с този предразсъдък.

Инфраструктурата също беше по-зле от тази в Пул. Видях зле закърпени улици, дори дупки, но уточнявам, че впечатленията са ми от само един район, който може би като цяло е по-беден. Както в Борнмът има квартал Боскъмб (Boscombe) и в Пул има Хемуърти (Hamworthy), така и в Рединг вероятно има и по-лоши, и по-добри райони.

Силно впечатление ми направи липсата на нощен живот. Вероятно в центъра е имало някакъв импулс, но там, където бяхме, нямаше признаци на живот.

Разходката ни се състоя от преходи от по две мили в посока. От Алмхърст роуд (къщата на Михаела, Клаудио и Дария), до Палмър Парк Стейдиъм (Palmer Park Stadium), обратно до къщата и оттам до площада на Крокъмуел роуд (108 Crockhamwell road) - това беше преходът.

Ето и малко снимки от Рединг:









А ето и малко лигавщина:








събота, 9 април 2016 г.

Ето я новата количка

Голямо събитие от 9 април, събота. Вече имам кола, благодарение на Михаела и Клаудио. Те ми оставиха да поддържам тяхното старо Рено, след като си купиха друг автомобил.

С всичките условности на старата кола, това е добра новина. Моделът е Меган, годината на производство - 1999 г. Вече си я почистих, оправих си я. Има шибидах, елстъкла, СиДи чейнджър с шест слота, движи се, всичко ѝ е наред. Наскоро ѝ е сменян ангренажния ремък и според майсторите щяло да ѝ трябва време да поутихне.

Интересното е, че този Модел беше на "финал", когато умувах каква кола да си купя навремето. Двубоят беше между ФИАТ Брава и Рено Меган. Засега мога да кажа, че комфортът при шофиране, който дава Брава-та със своето серво, няма конкуренция, няма коя кола да предложи повече. Реното обаче има повече интериорни "пинизи". Динамичните качества са съпоставими.

Вече бях карал 5-6 пъти Пежото на Андрей, но при прибирането от Рединг, където вече живеят Михаела и Клаудио, навъртях още 50-60 мили. Направо мога да кажа, че съм свикнал. Много съм радостен, дано да успея и да я монетизирам.

Ето я:







сряда, 6 април 2016 г.

Минималната работна заплата, която толкова дразни

Без да има очевидно логическо обяснение, съврменният икономически наратив остава в полето на неолиберализма. Въпреки че вече по-често се говори за неравенството в доходите, за бедността, за неизбежната кризисна цикличност на пазарната икономика и за посткапитализма изобщо, последователите на Хайек и Фридман остават по-многобройни и по-важното – по-активни в публичния дебат относно това какво трябва да се случва в икономиката и в политиката.

Темата за минималната работна заплата е обичайна дъвка за част от неолибералните и либертариански настроени икономисти. Обобщено казано, те смятат, че фиксирането на минимална цена на труда води до нерентабилност, съкращения, по-голяма безработица, а оттам и до ограничен достъп до трудовия пазар на хората без квалификация и опит. Стандартното уточнение към тази теза е, че тя има чисто икономическа обосновка. В същото време въпросите за социалната справедливост и неравенството се препращат към етиката и политиката, което обаче е парадоксален подход с оглед на това, че няма политика, която да бъде водена без икономика. Двете полета се неразривно свързани, а непредсказуемите им субпродукти са сред най-големите предизвикателства пред икономическите теоретици.

Първоаприлски истини
Не на шега, от 1 април минималната работна заплата във Великобритания стана 7,20 паунда на час за работници над 25 години. За заетите под тази възрастова граница ставката остава на нивото от 6,70 паунда, установено от 1 октомври миналата година. За първи път в 17-годишната история на закона за минималната работна заплата на Острова повишението възлиза на 50 пенса
(7,5%), а само между октомври 2000 и 2001 г. повишението е било по-голямо в процентно изражение, когато ставката от 3,70 отива на 4,10 паунда (или 10,8%).

Политиката на премиера Дейвид Камерън, финансовия министър Джордж Озбърн и консервативната партия, разбира се, не се нрави на бизнеса. Критиците в академичните и бизнес средите посочват, че правителството е изоставило технократския подход за сметка на чистия популизъм. Пак според тях „Даунинг Стрийт 10“ е нарушил икономческия консенсус, че работната заплата не трябва да е обвързана с нуждите на работещите, а с тяхната производителност, с възможностите на фирмите и с цялостната макроикономическа среда.

Срещу критиците стои група от икономисти, според които промяната е изключително здравословна от гледна точка на проинфлационните усилия, стимулирането на вътрешното потребление, обуздаването на Джини коефициента (коефициента на неравнството) и накрая, но не на последно място, компенсирането на дефекта в данъчното законодателство, позволяващ на работодателите да ползват значим данъчен кредит при наемането на нископлатени служители. Всичко казано дотук касае една държава с деликатна вътрешно политическа обстановка, но концептуално дебатът за и против минималната работна заплата е един и същ навсякъде по света.
 

Митът за производителността
Темата за минималната работна заплата дразни последователите на Хайек и Фридман и заради потенциалното ѝ разминаване с производителността на труда. Според един документ от 2015 г.
¹, минималната работна заплата в периода 2000 – 2015 г. е изпреварила 15 пъти производителността на труда. Последният макропоказател се измерва, като се раздели брутния вътрешен продукт на броя на заетите. Този подход обаче е крайно погрешен, защото заетите нямат никакво отношение върху правителствените разходи и нетния експорт – два ключови компонента във формирането на БВП. Анекдотичните сравнения между българска и немска касиерка в хипермаркет под един и същи бранд също не дават достатъчно сериозен отговор на въпроса за връзката между производителността и минималната работна заплата. Затова френският икономист Тома Пикети предлага радикален подход в борбата с нарастващото неравенство и разпределението на благата. Според него главното противоречие на модерния капитализъм е, че възвръщаемостта на капитала трайно надвишава икономическия растеж². ROC (Return on Capital) > Growth или

r > g

За съжаление Евростат не предлага данни за България, но за Еврозоната (19 държави) средната възвръщаемост на капитала в нефинансовия сектор преди облагане с данъци се движи в интервала между 20% и 25%³. За сравнение, ръстът в Еврозоната за последните пет години се движи в интервала -0,4% – 0,9%. Тези цифри дават сигурно укритие за капитала и работодателите да задържат заплатите ниски.

Оказва се, че една и съща услуга с еднакво качество, но с неравни други условия в две различни точки на планетата, струва различно и съответно допринася по различен начин за БВП. А по-нисък БВП означава по-ниска производителност на труда от икономическа гледна точка, но не и от фактическа. От стагнационна спирала има два изхода – различна данъчна система, която да изравни възвръщаемостта на капитала с икономическия ръст, или по-висока възвръщаемост за третия производствен фактор – работната сила. Данъчните реформи изглеждат точно толкова уточпични, колкото са разсъжденията на Маркс отпреди 145 години. Свидетели сме на скандала „Панама пейпърс“, който потвърждава отдавна известните подозрения, че едрият капитал се ползва с допълнителни привилегии срещу труда, използвайки данъчните оазиси.
В съвременния глобализиран свят никое правителство няма да изгони инвестициите с високи данъци. За сметка на това обаче може поне да фиксира дъно на заплащането, което по същество пак е преразпределение, но със съвсем различен морален и социален облик.

И още нещо за производителността и абсурдното директното свързване със заплащането на труда. Доходът от производителността никога не равен на доходите на тези, които са участвали в създавенто на стоки или услуги. Финансовият резултат от колективните или индивидуалните усилия минават през филтъра на вторичната оценка на мениджмънта (или акционерите), формираща съотношението между дела за капитала и дела за труда. Извън регулация е вън от всяко съмнение, че изпълнителната корпоративна власт няма да лимитра разтварянето на ножицата при разпределението на дохода в своя полза. 

Свят без минимална работна заплата
В 21 век е трудно да си представим развита икономика без минимална заплата и правителствена интервенция на пазара на труда. За сметка на това не би било съществено усилие да разлистим „Оливър Туист“ или „Клетниците“ – две художествени произведения, които освен плод на авторската фантазия са и огледала на конкретни епохи в Англия и Франция. Странно е, че изобщо има още икономисти, които вярват, че „невидимата ръка“ на Адам Смит управлява ефективно пазарите. Това е безвъзвратно остаряла теория, научно достижение подобно на това за абсолютната нула – знаем, че я има, знаем стойността ѝ, но също така знаем и че е практически непостижима.

В Англия първата скромна правителствена интервенция срещу чудовищно високата възвръщаемост на капитала датира от 1842 г., когато със закон е забранена експолатацията на деца... под 10 годишна възраст в мините. В авангардната хуманистична Франция година по-рано е въведен закон, забраняващ труда на деца под 8 години в каквито и да било предприятия. От 19 век насам във всички политически режими държавната намеса в пазара на труда се увеличава, което има безспорен позитивен ефект. Единственият икономически абсурд, който може доведе до почти незабавен социален срив и революция, е премахването на минималната работна заплата. И обратното, постоянното повишаване на задължителния праг на възвръщаемостта на човешките усилия е стабилизиращият механизъм, който ще позволи на капитализма и демокрацията да продължат да съществуват безметежно.

Според Саймън Кузнец, икономическият ръст е като вълна, която повдига лодките на всички – на собствениците на земя, на капиталистите и на работниците. Ако пазарът не повдига лодката на работниците пропорционално с тези на другите две групи, а той не го прави, идва ролята на правителството. А както е казал друг икономически гений, макар и анонимен, „колкото повече, толкова повече“.

____________________
1.
Николова, Десислава. Има ли нещо общо между минималната заплата и производителността на труда. Институт за пазарна икономика, 24.04.15. Налично на сайта на ИПИ: http://ime.bg/bg/articles/ima-li-neshto-obshto-mejdu-minimalnata-zaplata-i-proizvoditelnostta-na-truda/#ixzz44yNBKjn8
2.
Pikkety, Thomas. Le Capital au XXI siècle. Édition de Seuil. 2013.
3. Данни на Евростат. Налични на:
http://ec.europa.eu/eurostat/tgm/table.do?tab=table&init=1&language=en&pcode=tec00101&plugin=1

неделя, 3 април 2016 г.

Борнмът Бей Рън. 5 километра - 9-o място

Много готина неделя! Участвах в маратона на Борнмът и даже финиширах девети в дисциплината 5 км :)

От сутринта започнах да се настройвам с купа корнфлейкс с мед и кисело мляко и дебело намазана филия с течен шоколад. Закачих състезателния номер на една фланелка, дадена ми преди време от моя приятел Радослав Бакърджиев. Фланелката отпред е с българското знаме, а отзад пише "Bulgaria Volleyball Team".

Маратонът беше организиран от British Heart Foundation, но дисциплините полумаратон (21 км) и 10 км бяха подкрепени от английската лекоатлетическа федерция и си бяха със засичане на време и с присъствие на бегачи от цяла Англия.

Моето състезание трябваше да се състои в 11:45 ч., но аз бях там поне два часа по-рано. Според сайта на вестник Борнмът Еко (Bournemouth Echo) на събитието са присъствали около 3000 човека. Действително край плажа беше голяма навалица.

Подпрях се на една ограда да гледам финала на полумаратона и там се заговорих с един чичо. Синът му завърши с много добро време и на много добра позиция. Англичаните много тичат. Обещах му догодина да се пусна на 10 километра, а той - след три седмици да завърши на Лондонския маратон класическите 42 километра.

Дойде и часът за 5-те километра. По мое усещане в състезанието участваха около 500 човека. Важно е да се отбележи, че в тази дисциплина почти нямаше наистина добре подготвени бегачи, тъй като те вече бяха тичали на по-дългите дистанции.

За мен беше интересно да се докосна и до маратонската култура. С толкова много хора на старта е трудно - трябва да внимаваш да не настъпиш някого, да не го бутнеш. Бях в задната част на колоната и това много ме забави. Поне 40 секунди ми отне, за да стигна до реалната стартова линия. Първо трябваше да прескоча всички бебешки колички, после да заобиколя кучетата, после задминах възрастните и по-едрите участници, преди реално да отворя леко крачката.

На първия километър настигнах една добра група, но тяхното темпо не ми хареса, имах повече сили. Не съм си и помислял, че ще мога да се боря за победа дори. Мислих, че ще има зверска конкуренция, защото действително цяла Англия тича. Но не бях предвидил това, че други дисциплини ще осмучат по-атлетичните.

Полека лека започнах да натискам повече, защото виждах, че може нещо интересно да стане... Стигнаха до още една група, която вече се движеше добре. Само няколко крачки по-късно обаче видях бегачи от моята дистанция "в насрещното". Това означаваше, че са обърнали. Газ! И аз обърнах, на 2,5 километра нямаше и помен от умора.

Междувременно с нас завършваха и полумаратонците. Разтворих още по-мощно крачката и задминавах много хора от тази дистанция. Даже чух една окуражаваща реплика на момче към изтощено момиче, когато профучах свежо покрай тях:

- Don't worry, he is five-keyer (не се притеснявай, той е на 5 километра).

Последни 500. Финална атака. Нямах никаква представа колко хора има пред мен, защото виждах всички в гръб, а номерата на състезателите са отпред. На 5 км. бяхме със сини номера, тези от полумаратона - с жълти. Просто исках да изпреваря колкото се може повече хора, особено по-свежите, които очевидно бягат на петицата.

В крайна сметка завърших, на финала имаше много зяпачи и приятели на бегачите, които пляскаха и окуражаваха. Готино чувство. До мен видях едно момче със син номер, заговорих се и с него след финала. Питах го колко хора е имало пред него. Той каза 7 или 8. Затова аз реших, че съм 9-и въпреки че нямаше официално класиране. Неговото време беше 22:30, значи моето е 22 минути и 35 секунди. Дори със значителното бавене на старта, това е отлично време, което мисля само веднъж съм постигал на 5км рън в Южния парк. Но сега съм много много по-добре подготвен, контузиите и разтеженията са далеч назад във времето, а и съм с 10 кг. по-лек.

Взех медалче и запазих хубави спомени. Догодина наистина ще взема да се пусна на "Десятката" :)

От първа до трета снимка са петте километра, на четвъртата са трима от полумаратона, а последните две са ясни. За съжаление в галериите на сайта ме няма мен. Ама може да се появя във Фейсбук страницата на събитието... Ще проверявам регулярно :)








петък, 1 април 2016 г.

Дойде време да подновя списването на блога-дневник. Един от сюжетите беше замразен с оглед да си осигуря спокойствие първо на мен, а после и на близките в София. Не защото нещо драматично става, а защото познавам семейството си и знам, че биха се притеснявали и съпреживявали повече от необходимото.

И така. Почва историята, която не е първоаприлска шега.

Глава 1. Предистория
От февруари месец насам говорех с моя шеф на строежа - Кевин, да намерим начин да се откача от агенцията. Проектът на Клифтън роуд, където започнах работа на 4 септември 2015 г., беше към своя край и така или иначе аз трябваше да бъда готов за всякакви развития. Още тогава (през февруари) се заговори, че към мен има интерес Джорди (второстепенен персонаж, зидар). Преди това (още ноември) имах дори директна оферта от едни гипсаджии, които обаче не ми се струваха надеждни.

Времето се мина и в началото на март усилих натиска върху Кевин да се реши моя въпрос. Не бях съгласен да работя на минимална работна заплата на строеж, тъй като условията бяха и остават антипазарни. Никой не се съгласява, смених общо 9 колеги за период от шест месеца, повечето от които си тръгнаха на първия или втория ден. Една седмица се загуби в това да се чака мениджъра над Кевин за разговори. Аз на тези разговори не съм присъствал и не мога да съм сигурен, че Кевин е положил нужните (или каквито и да било) усилия. Но от тях не произлезе нищо, тоест очакваше се статуквото да се запази. Това ме принуди да поема риск, който историята ще оценява като полза или грешка.

Глава 2. Кулминация.
В последната ми седмица за Колмар Констръкшън бях вече на проекта на Уитингам роуд. Всъщност там прекарах две и половина седмици. Но да разкажа за последната седмица.

Във вторник виждам обява в интернет (следя пазара абсолютно всеки ден) от моята агениця за моята позиция за £10 на час. Влитам в офиса им след моя работен ден, оставям си времевия лист и им давам недвусмислено да разберат, че съм видял обявата и че не съм ОК с моята ситуация.

В четвъртък вече съм решил да ги уведомя, че напускам. Шахрир Манан - шефът на агенцията и умопомрачаващ боклук, е в Ирландия на почивка за Сейнт Патрик. Налага ми се да говоря с втората по важност (от общо трима) фигура във фирмата - Сузи. Обяснявам ѝ, че не е редно след шест месеца вярна служба да имат такова отношение към мен и че повече нямаме какво да делим. Пуснах им и официално писмо.

И сега внимание! Тази Сузи ми каза в нашия разговор, че през седмицата Шах се е обадил на Кевин да го пита дали ще ме пусне за споменатата по-горе работа. Кевин е отговорил - не. Два генерални извода правя от това събитие - първо, Кевин иска да ме запази, защото съм лоялен и добър работник. И второ, агенцията мен ме има за вещ (която или е налична, или не) и изобщо не счита за редно да коментира с мен какво, кога и как ще бъда ангажиран. Защото аз за този разговор не съм знаел.

В петъка и Кевин беше в неудобно положение, защото се направи на забравил за този разговор и каза, че е говорил миналата седмица с агенцията. Това не е вярно, защото обявата беше онлайн в понеделник.

В неделя на пожар се обажда Шах - може ли да се видим в понеделник? Може.

В понеделник 45 минути говорим глупости с този господин, но не става и дума за корекция на условията ми. Скандални неща ми каза, като например, че много хора са си тръгвали от агенцията и после са чукали на вратата му. А аз пък му казах, че съм направил точно 1057 часа за фирмата му и че дори бонус часовете, които Кевин ми надписва, ефективно са повишение за агенцията, а не за мен.  Абе поговорихме си, но нищо не излезе...

Глава 3. Седмица първа. "Ще строим завод".
Още в понеделник след разговорите ме хвана лека треска. Ами сега какво? По мой сценарий трябваше да си подобря условията и от вторник пак да съм на Уитингам роуд в дрипите да бачкам. Поетият риск беше калкулиран, защото в момента имам пари да преживея два пълни месеца без заетост. Но разбира се, изобщо това не трябва да се случва, защото имам да спестявам за много неща - чакат ме прибиране в София и сватбата на Любо, искам да помогна на баща ми, евентуално да върна някой паунд и на баба ми и дядо ми...

Установих, че изобщо не нося на стрес. Много ми е нисък толерансът на напрежение. А и гореописаните цели не се връзват със стоенето вкъщи. Не че съм стоял и за минута. Веднага хукнах по агенциите в Борнмът с лъснато СиВи, да търся работа вече по специалността - нещо във финансите и счетоводството. 

Там тежък удар получих в една агенция. Една жена ми каза в прав текст:

"Момче, ти защо мислиш, че агенция ще те наеме, след като нямаш никакъв опит?! На нас клиентите ни плащат, за да им осигуряваме опитни кадри". И ми върна СиВи-то. И една друга агенция ми го върна, макар че бяха по-любезни. Останалите просто взеха копие и учтиво ми отговориха, че ще видят какво могат да направят.

Тежък удар, но никакво отказване, ще преследваме целта за пробив и "ще строим завод".

Ден втори, вторник. Нервен, нервен, нервен. Със СиВи-то покривам други агенции в Пул. Пълен териториален обхват. Ефект - нулев. Почвам да леко да влизам в нокдаун.

Сряда. Нещо ми е по-добре, имам добро предчувствие. Получих есемес, че дипломата ми ще пристигне до пет дни (а тя като се прибрах беше пристигнала). В този ден съм решил да си предложа услугите като доброволец (внимание!) на всички счетоводни къщи в района. Тактиката е взаимствана от Фейсбук групата, в която членувам. Няколко души споделиха опит, че този ход им е отворил врати първо с опит, а второ и с последващо наемане. Предлагам безплатно времето и усилията си срещу малко опит и допълнителнително изискване. Е и там като ударих на камък, вече много дойде. Дори за доброволец щом не те искат, човече, значи трябва да станеш три пъти по-добър от всички други на пазара. Затова си седнах на дупето и десет дена по-късно вече в главата си имам материала на 3 от 6 главни урока от третото ми ниво.

Четвъртък. Свързавам се с Кевин да ми даде телефона на Джорди, да говорим да ме взима. Чувам се с този Джорди по обяд, той ми вика - ще ти звънна по-късно и... оттогава е в неизвестност. Но аз уикендът около Великден си го прекарах добре. Вярвах, че тоя Джорди ще ми се обади в понеделник (който също беше почивен ден) и във вторник почвам да бъркам бетона. Да, ама не.

Глава 4. Развръзка. Хепи енд.
Идва си вторник, а аз съм айляк. Лошо. Тръгвам пак по агенциите, вече не с риза и панталон, а с дънки и блуза. Ще търся пак нещо в индустрията, строителството и така нататък. Онлайн кандидатствам, изстисквам възможностите до последна капка.

В четврътък сутринта едната агенция ми се обади на пожар, че някакъв техен служител не се е появил на работа в някаква печатница. Тръгвам. И треперя, защото досегашният ми опит сочи, че ако агенция ме викне, трябва да е някакъв кошмар. Представям си тежка миризма на химикали, тонове хартия и не знам си още какво. А то - работа като следобеден сън - сортираме списания, пълним ги в найлони за разпространение по пощата, разпределяме продукцията... И всичко това в нормална среда, никакви химикали и глупости, чисти хора, чисти дрехи, изобилие от полякини (ние сме две момчета и седем дами) в този отдел. И така вече втори ден. А от днес и ставката е £7,20, на нея ще обърна по-голямо внимание по-натам.

Спомням си, че на втория ден на строежа плаках в къщи и си казвах, че трябва да изкарам колкото за един наем и да си бягам. Но издържах цели 6 месеца, че и репутация някаква направих. Сега имах най-чудесния си първи работен ден изобщо и смятам да се наслаждавам на момента, както и да докажа и на този бизнес, че може да разчита на мен. И вторият работен ден си беше екстра.

Както се казва, продължаваме напред.

През цялата втора седмица всяка сутрин си повтарях "днес нещо хубаво ще се случи". И общо взето, така ставаше.






Благодарности
Андрей много ми помогна. Върна ми услугата от декември определено. Всеки ден си говорихме, подкрепяше ме без да ескалира проблемите. Не че семейството щеше да попречи, но той приемаше фактите без емоции и ми даваше безпристрастна обратна връзка, съобразена с местната действителност. Много хубаво приятелство тук се ражда.

Когато му споделих за ниския ми стрес толеранс, много се смяхме на една статия. В нея пише какво може да го породи и какво може да го намали. Смешното беше, че аз правя абсолютно всичко за да го намаля (10 от 10 препоръки покривам - чета, спортувам, на въздух стоя, топли напитки пия, активен съм, градинарствам и т.н.), но и 7 от 7 стрес фактора са на лице. А той - пуши си, пие си, спорт не пипа, ама по-спокоен изглежда :)

Еми т'ва е. Честит първи април, макар че нищо първоаприлско няма по-горе.