Една чернова със заглавие "На правилното място съм" виси на борда ми от 10 септември. Много ми беше важна тази публикация, но я задържах до момента, в който ми бъде изпратена една важна пратка по пощата. През седмицата дългоочакваната пратка пристигна и аз се сдобих с диплома от FA (футболната асоциация на Англия, човече!) за "Защита на децата" (Safeguarding Children Workshop).
Тази публикация заслужава място и в таба с емоциите, защото този курс ме разтърси много сериозно. Може би месец и половина по-късно трудно ще пресъздам усещанията си тогава, но ми е важно да си запиша всичко, което си спомням, за да ми остане за максимално дълго време.
И така, беше вторник, 8 септември. Бях втори ден на строежа. Още не си бях купил ръкавици и ръцете ми бяха загрубели, мазолести и разранени. След работа имах точно час и половина, за да се изкъпя и подготвя - не беше малко, но не беше и много, като се има предвид, че в тези първи работни дни бях много изтощен. Сложих ризката, часовника, приведох се във вид и тръгнах. Спомням си, че си взех и сака, за да мога с един автобусен билет да комбинирам ходенето до местната футболна централа в Хамуърти, Пул, с ходене до супермаркета АСДА (ASDA).
Самият курс беше предназначен за хора, заети в системата на футбола - треньори, физиотерапевти, клубни секретари и, разбира се, съдии. Имаше момичета, момчета, млади, възрастни, всякакви. Лекторката беше голяма скица, забравих ѝ името. Спомням си, че беше с къса руса коса, беше фен на Евертън и имаше много особен акцент - обичайният звук "ей" тя произнасяше "ай" - FA ("ЕфАй", вместо "ЕфЕй"); Safeguarding ("Сайфгардинг", вместо "Сейфгардинг") и т.н.
Темата беше как да предпазим децата от всевъзможните заплахи и да направим футбола за тях по-приятен, весел и сигурен. Беше разгледана от толкова много и различни ъгли, колкото никога до този момент не съм си и представял, че има. И темата не беше само за насилието, тя беше една от многото.
Мина се от личния пример на треньорите, през екипировката, до психологическите аспекти на футболния процес. Например винаги съм знаел, че на резервите не им е приятно да са резерви и да не играят, но никога не съм им "влизал" в положение, защото съм вярвал, че победата е всичко, а и защото аз самият доста рядко съм бил резерва. Тук, в Англия, смените в ниските дивизии и при децата са почти хокейни - влизаш и излизаш колкото и както пожелаеш, стига играта да е спряна. Идеята е да има игрово време за всички и достатъчна гъвкавост за треньорите, за да могат все пак да се борят за победата.
Другата важна треньорска концепция, за която шокиращо никога не съм се замислял, е поставянето на нереалистични задачи. Например слабо физически дете не би могло да опази по-силен, висок и бърз нападател. Поставянето на задача със "сигурен провал" е треньорска грешка, която може да убие желанието на младия футболист, да ограби удоволствието му и да го откаже от играта. Впрочем това е концепция, която може би, вероятно е и би трябвало да е залегнала във всички форми на мениджърско обучение.
Първата долекарска помощ, защитата от насилие, качествената, хигиенична и подходяща екипировка, както и насърчаването на доброто поведение също бяха засегнати в курса.
След неговия край бях толкова впечатлен и очарован, че на път за вкъщи се просълзих. Маршрутът ми минаваше през живописния нощен Туин Сейлс Бридж, но мисълта ми бе фокусирана изцяло върху начина, по който едно по-добро общество се е изградило. А по-доброто общество се гради с по-добро отношение към децата, със специално внимание към това как един малък човек се гради навсякъде и по всяко време и как всеки, не само родителите му, имат принос за неговото формиране.
И сред тези мисли си казах, че съм на правилното място. Това двучасово преживяване тушира в миг всички проблеми и несгоди. Толкова ме вдъхнови... Дано колкото се може по-често да присъствам на такива събития и никога да не губя чувствителността към значението им.
А сега, красивият ми документ. Много е готино от "Уембли" да ти пратят сертификат:
Тази публикация заслужава място и в таба с емоциите, защото този курс ме разтърси много сериозно. Може би месец и половина по-късно трудно ще пресъздам усещанията си тогава, но ми е важно да си запиша всичко, което си спомням, за да ми остане за максимално дълго време.
И така, беше вторник, 8 септември. Бях втори ден на строежа. Още не си бях купил ръкавици и ръцете ми бяха загрубели, мазолести и разранени. След работа имах точно час и половина, за да се изкъпя и подготвя - не беше малко, но не беше и много, като се има предвид, че в тези първи работни дни бях много изтощен. Сложих ризката, часовника, приведох се във вид и тръгнах. Спомням си, че си взех и сака, за да мога с един автобусен билет да комбинирам ходенето до местната футболна централа в Хамуърти, Пул, с ходене до супермаркета АСДА (ASDA).
Самият курс беше предназначен за хора, заети в системата на футбола - треньори, физиотерапевти, клубни секретари и, разбира се, съдии. Имаше момичета, момчета, млади, възрастни, всякакви. Лекторката беше голяма скица, забравих ѝ името. Спомням си, че беше с къса руса коса, беше фен на Евертън и имаше много особен акцент - обичайният звук "ей" тя произнасяше "ай" - FA ("ЕфАй", вместо "ЕфЕй"); Safeguarding ("Сайфгардинг", вместо "Сейфгардинг") и т.н.
Темата беше как да предпазим децата от всевъзможните заплахи и да направим футбола за тях по-приятен, весел и сигурен. Беше разгледана от толкова много и различни ъгли, колкото никога до този момент не съм си и представял, че има. И темата не беше само за насилието, тя беше една от многото.
Мина се от личния пример на треньорите, през екипировката, до психологическите аспекти на футболния процес. Например винаги съм знаел, че на резервите не им е приятно да са резерви и да не играят, но никога не съм им "влизал" в положение, защото съм вярвал, че победата е всичко, а и защото аз самият доста рядко съм бил резерва. Тук, в Англия, смените в ниските дивизии и при децата са почти хокейни - влизаш и излизаш колкото и както пожелаеш, стига играта да е спряна. Идеята е да има игрово време за всички и достатъчна гъвкавост за треньорите, за да могат все пак да се борят за победата.
Другата важна треньорска концепция, за която шокиращо никога не съм се замислял, е поставянето на нереалистични задачи. Например слабо физически дете не би могло да опази по-силен, висок и бърз нападател. Поставянето на задача със "сигурен провал" е треньорска грешка, която може да убие желанието на младия футболист, да ограби удоволствието му и да го откаже от играта. Впрочем това е концепция, която може би, вероятно е и би трябвало да е залегнала във всички форми на мениджърско обучение.
Първата долекарска помощ, защитата от насилие, качествената, хигиенична и подходяща екипировка, както и насърчаването на доброто поведение също бяха засегнати в курса.
След неговия край бях толкова впечатлен и очарован, че на път за вкъщи се просълзих. Маршрутът ми минаваше през живописния нощен Туин Сейлс Бридж, но мисълта ми бе фокусирана изцяло върху начина, по който едно по-добро общество се е изградило. А по-доброто общество се гради с по-добро отношение към децата, със специално внимание към това как един малък човек се гради навсякъде и по всяко време и как всеки, не само родителите му, имат принос за неговото формиране.
И сред тези мисли си казах, че съм на правилното място. Това двучасово преживяване тушира в миг всички проблеми и несгоди. Толкова ме вдъхнови... Дано колкото се може по-често да присъствам на такива събития и никога да не губя чувствителността към значението им.
А сега, красивият ми документ. Много е готино от "Уембли" да ти пратят сертификат:
