Новогодишна резолюция: Поглед назад, напред, наблизо и надалеч

Миналата година се бях заканил да изкарам едни Коледни празници както трябва. Ето, целта е изпълнена и то много преди споменатия тогава следващ живот.

Изминават 9 месеца откакто се завърнах в България. Това е специален срок, знаете, режат ти пъпната връв, проплакваш, проглеждаш. Очевидно човек е склонен да открива символи и знамения в големи глупости и аз не съм изключение.

Днес оставям тези няколко абзаца, които може би ще погледна догодина. Какво ли ще си мисля тогава, какво ли ще се е променило? Не бързам да разбирам...

Колко е забавно обаче да си сменяш очилата за света. Само до преди година бях сигурно най-големият радетел за българите в чужбина, "експерт" по проблемите на диаспорите, "активен деятел", но най-важното - пламенен защитник на теорията, че емиграцията е най-доброто житейско решение. Днес се изкушавам да дръпна едно пламенно "президентско слово" с призив към българите зад граница да се завърнат.

2017 година беше много силна за мен, а и много вълнуваща. Очите се мокрят, когато гледам какви съм ги вършил в началото на година. Бях забравил каква драма беше с изпитите, колко ме е било шубе дали ще ми стигне времето. Разделите с приятелте, колегите, възрастните хора, Пул, футбола в Дорсет, морето...

И как няма да забравя, след като се случиха още толкова много неща в оставащите 9 месеца. Върнах се при по-старите си приятели, намерих нови колеги, родителите са наоколо, Люлин, футбола в България, жегите и студа...

Дърпайки чертата, решението да се прибера беше категорично по-правилното. Тази година направих няколко избора, които бяха срещу течението. Изъвн пътя на най-малкото съпротивление. Някои от тях дадоха плодове, други ще се изплатят вероятно в бъдеще.

Така се случи, че прибирането ми от Англия съвпадна с икономическия подем в България и по-точно в София. Не мога да кажа, че си намерих лесно работа, но пък накрая извадих късмет и сега се чувствам много добре с това, с което се занимавам. Случайното събитие "тотал щета на паркинг" направи така, че почти всичките спестявания да изчезнат, но истински важните неща, които си прибрах от Англия, са езикът, дипломата и най-важното - житейския опит.

След финала на "Каунти Граунд" съдийството ми върви вертикално надолу. Но това е добра новина! Пак ходих на мачове, но се концентрирах в това да играя - нещо, което ми носи още повече радост. Играя най-силния си футбол на 31 г., в убийствена форма съм. "Мутрагеница" е номер 1 в своята група на АМФЛ в Слатина, с "Балканика" се движим добре в Люлин, а играхме и във финалната вечер на летния турнир, с "Олд Бойс" бием в Младост, а на Каменица Фенкупа стигнах до четвъртфиналите, където загубих от Светльо Петров, Младен Стоев и Юли Петков.

Личният план, който беше измежду ключовите причини за прибирането ми, си е горе-долу там, където съм го оставил миналата година. Живота си го живея, не се оплаквам, само понякога ми е неловко сред всичките приятели, които вече са женени и с деца. Междувременно баш на Коледа Кери се похвали, че е забременяла. На тези англичанки първата им работа е да си пуснат снимката от скенера във Фейсбук. Еми браво, важно ѝ беше, успя и тя да си изпълни целите, само че не съм чул да се е омъжила. Не че е важно, ама изборът ѝ на мъж в дългосрочен план ме притеснява. Нейна си работа де...

Чакам снимка от скенер и от Ноеми Томечко. Тя отдавна се омъжи и отиде при приятеля си в Германия. "Егешегедре" за Кой Понд (Coy Pond).

Та личният ми план се състои в личния план на другите :) И в България имам добри новини за приятели, но нека те да си се хвалят :)

Като говорим за приятели, доста ми останаха в Англия. Чуваме се от време на време с Митко, с "ми брадър" Андрей си пишем, навивам го и него да се връща. И Румъния се подобрява, не искам да се алкохолизира в тази пуста чужбина, ама... Сара Кроксал се премести с децата, изглежда ми стабилна, с нея също се чуваме спорадично. Пиша си и със стари колеги. Липсват си ми, пазя хубави спомени. А морето как ми липсва само... Вчера се навърши точно една година от първата ми и последна засега уловена риба :)

Но да се върнем на трудните решения. Да се прибера не беше лесно. Свикването не помага, бях свикнал с всичко. Сега пак свикнах - с други предизвикателства и други радости. Мисля, че се ядосвам по-малко от всякога. Или поне по-кратко.

Имам си занимания за година напред. Искам да си довърша проекта в работата, да натрупам още репутация и след това да се преборя за повишение. Пътя го виждам, начертан е. Искам да си доподредя къщата, да си довърша ремонта. Сам не е лесно, но пък поне мога да се сърдя само на себе си, ако омажа нещо :) Искам да взема поне един медал от футбола, колкото повече, толкова повече. Не си го поставям като цел, но бих се разходил до някоя държава в даден момент, а защо не и до Англия... липсва си ми, а и трябва да си нагледам черешата.

Понякога новогодишните резолюции се сбъдват, понякога не. То си знае, не винаги искаме правилните неща, а като ги поискаме - ги дава. Само пътят на най-малкото съпротивление дава по-слаба реколта, оттам вече е минавано достатъчно.

***

Откакто се прибрах, наваксах с някои неща, които бях пропуснал, например с песните. Стефан Вълдобрев има една много весела, която открих съвсем наскоро:

"Времето лети все по-далеко, ние го следим, но по-полека..."

Поздрав и "ай за много години"! :)

Защо номерата на автомобилите в Англия са бели отпред и жълти отзад

Една от всичките странности на англичаните е, че карат автомобили с различен цвят на регистрационните си номера. В Кралството законът изисква предният номер на колите да бъде бял, а задният - жълт. Няма друга страна по света където да има подобно изискване или поне аз не знам.

Има ли обаче практическа полза от тази поредна форма на ексцентризъм? По-скоро не, ако откажем да приемем обяснението, че е важно и необходимо да знаем кое е предната страна на дадено превозно средство и кое - задната.

Жълтото е избрано като следващият най-контрастен цвят на черното, с което се изписват буквите и цифрите. Бялото, разбира се, е най-контрастният. Иначе военните автомобили са с черни  номера с бели символи и нямат отразители, така че да не могат да бъдат разпознавани лесно от сателит. Освен това вероятно врагът, който евентуално би обстрелвал военна кола, няма да познае кое е предницата и кое - задницата. Шега...

За неспазване на изискването DVLA (Driver and Vehicle Licensing Agency) може да глоби водачите-нарушители с до £1000, а автомобилът не би преминал технически преглед (MOT).

Скрита полза е, че гражданите на други страни могат по-лесно да различат англичаните от другите водачи, идващи от малкото страни с ляво движение, например Кипър.

Любопитно е и как се формират номерата на колите в Англия. Първите два символа са префикс на DVLA. В някои източници се твърди, че има географско разпределениe, тоест грубо да се знае откъде идва автомобилът.

Вторите два символа са цифри и показват възрастта на колата. Обикновено втората цифра съвпада с годината на производство, а първата показва в коя част на годината возилото е излязло от завода. Ето я таблицата, откъдето идват третите и четвъртите символи на регистрационните табели:

Последните букви, както е показано и на изображението по-горе, са просто случайни символи.

Ако от двуцветните табели няма реална полза, то от начина на номериране вече има известен смисъл.

Английски флашбек

Изглежда все пак блогът е имал някакъв смисъл. Вчера Андрейчо ми писа, че се запознал с една българка, която е чувала и за блога, и за БГ групата във Фейсбук. Това е хубаво, дано българите в Дорсет се свързват по-лесно и повече помежду си.

Доколкото следя какво се случва със сънародниците в Южна Англия, няколкото чудесни инициативи, започнати през 2016 г. и началото на 2017 г. търпят развитие. Например фолклорният ансамбъл "Златен клас" имаше няколко участия по локални фестивалчета, а групата е сплотена и изглежда се забавлява.

Има усилия и реален напредък в изграждането на Българско училище "Васил Априлов" в Борнмът. Вярвам, че ще се намери как децата на българските емигранти да учат български и в тази част на Острова.

Поздрави на всички българи в Англия, които четат тези редове. Имам доста останали приятели в социалните мрежи и ми става мило, когато видя познати места, физиономии и сюжети от публикациите им.

Що се отнася до мен, малко по-рядко се сещам за Пул от преди. С Митко се чуваме редовно, с Андрей си пишем и се чуваме. Наскоро гледах лайв камера от кея на Борнмът (Bournemouth Pier). Беше ветровито и мрачно, но все пак красиво по своему.

Сравнително редичко чета и новини от Bournemouth Echo или централните английски ежедневници. Няколко имейла и съобщения получих за съдийството. Имаше хора, които не са разбрали, че съм се прибрал.

Иначе банката пак си ме тормози. Вече съм изпратил поне пет писма до Ковънтри (един от адресите на HSBC). И те ми пишат, което е готино - единствените смислени материали в пощенската ми кутия тук, в София. Искат ми потвърждения за адреси, допълнителни информации, изобщо глупости. Колкото и да продължават, няма да си закрия сметката. Все пак с такива мъки я отворих.

Не съм забравил и за още две-три събития и обекта, които да опиша със задна дата. Английският епизод все още и сигурно винаги ще бъде значим за мен.

Три месеца Радко в България

Ех, мислех, че сме седми :)

Всъщност, технически, ако съм се прибрал на 7 април, 6 юли се явява датата, на която правя три месеца от завръщането, а утре почвам четвъртия.

Три вълнуващи месеца, които хем излетяха бързо, хем си ги усетих.

Най-важната новина е, че си намерих работа в момент, в който се навлизаше в кризисна фаза. Започнах да кандидатствам още преди полета от Лутън, а на родна земя рядко пропусках ден без кандидатура. В един момент изглеждаше, че дипломата от ААТ няма да има никакво приложение в България. Имах точно нула покани за интервю от счетоводни и търговски фирми, които си търсеха счетоводители. С едно малко изключение, където и интервюто, и фирмата бяха комични. Бях си направил таблица с кандидатстванията, като в една от колоните попълвах сферата на дейност, която би се изисквала от мен по позицията. Та от всички кандидатури имах четири обаждания (от общо шест) в категорията "други" и едно изключение в категорията "инвестиционна дейност".

В крайна сметка правилната оферта изникна и в нея ще влязат и английската диплома, и английският език, а живот и здраве - и френският. Ако последният фактор се случи, това ще бъде шанс да се капитализират всички инвестиции в образование, които до този момент са стояли латентни.

Иначе с изключение на последните дни преди оферетата, времето си течеше нормално и се наслаждавах на лятото и свободното време.

Що се отнася до Англия,
чувствам си я моя. Няма носталгия така, както нямаше и когато отивах. Има хубави спомени и оставени приятели. Често се чувам с Андрей и Сара, с Кери се закачаме със снапчатчета, чат-пат и с Кейли Торн си пишем. От съдийската комисия на Дорсет не са ме извадили от мейл-листата и често получавам имейли. Още се чувствам свързан и с тях.

Редовно слушам "Уейв Уан-О-Файв" (Wave 105). Това е радио, базирано в Саутхямтън, което обхваща Югозападна Англия и е едно от най-слушаните в Борнмът и Пул. Ето, днес примерно по новините цял ден въртят как един на всеки четири кеъръри не били "сигурни". Новината се поднасяше с анонса, че възрастните хора на Острова са подложени на "руска рулетка". Всъщност проследих източника и той е статия в Скай Нюз (Elderly "face Russian roulette care choice" according to Care Quality Commission).

Болях и с изборите им. Следя изкъсо ситуацията покрай Брекзит. А тук в този блог имам още впечатления и снимки да публикувам, за които не ми е стигало време там. Така че, макар че няма да е редовно, от време на време ще си публикувам по нещо за мен и Англия. Част от мен и черешета винаги ще са там :)

Aнглийската ми череша цъфна, че и върза

Няколко дни, преди да си тръгна, посадих една череша в един парк много близо до двете къщи, в които прекарах английската си одисея. Публичната градинка между улиците Ъпълби (Uppleby road) и Виктория (Victoria road) беше място, където особено в началото прекарвах много време.

Спомням си, че след като се прибрерях от строежа, отивах там да си чета. Това бяха времена, в които още не се бях сприятелил чак толкова с румънците. Оттам минавах и всеки понеделник вечер, когато отивах и се прибирах от бадминтон.

По принцип било забранено да садиш дървета. Много странно, но и има известна логика. Казаха ми, че само общината се грижела за това и всичко било по проект. Е, добре, ама аз не знаех преди да я посадя, а и в българския ми манталитет донякъде е заложено да не се съобразявам с разни укази, особено ако не вредя на никого.

Андрейчо също беше като я садих. Само той знае къде е, макар че бях пуснал снимка във Фейсбук. Надявах се да ѝ хвърля по едно оче и надеждите ми се оправдаха. Наскоро (на 23 май) ми беше пратил снимки. Черешата не само е цъфнала, но е вързала и била дала три плодчета.

Един ден ще си я видя отново.

А ето и малко архивни снимки от акта на засаждане:

Изборите в Англия

Днес са предсрочните парламентарни избори в Англия. Слушах включване от Лондон на издателя на българския вестник, после си пуснах за два часа и БиБиСи да звучи на фон, гледах какво става и в Туитър.

В навечерието на вота проучванията сочеха, че подкрепата за консерваторите намалява за сметка на лейбъристите. Самият аз съм много объркан и не мога да преценя коя партия и премиер ще бъдат по-добри за страната. Предполагам точно в същото положение са и самите англичани.

Натъкнах се на интересен туит, според който изборите не са "игра с нулева сума", както обикновено - тоест един печели, а един губи. Този път имаме игра с отрицателна сума, при която всички губят. Ето какво е положението общо-взето:

Ако торите не спечелят убедително, Мей няма да получи желания мандат за хард Брекзит.
Ако лейбъристите не спечелят, Корбин няма да оправдае нарастващите очаквания към него и партията.
Ако Римейнърите (тези против Брекзит) не спечелят, ще трябва да замълчат завинаги.
Ако Лийвърите (за Брекзит) не спечелят, бъдещият премиер ще преговаря дискредитиран с ЕС.
Ако либерал-демократите не повишат резултата си, ще затънат окончателно в забвение.
Ако Шотландската национална партия загуби места в парламента, евентуален втори референдум за независимост след Брекзит се отдалечава.
Ако никой не спечели с достатъчно разлика, избирателите губят, защото ще трябва да изтърпят скоро нови избори.
Изобщо - каквото и да стане, всички губят на днешните избори в Англия.

Между другото консенсусът върху горното разсъждение е рядко срещан в политическия живот. Сега обаче почти няма алтернативни гледни точки за вота на Острова...

Краностроене Айтос АД

Днес бях на поредно събеседване за работа в една фирма за строителни стъкла. Наложи ми се да почакам и хвърлих едно око към складовото хале. Залата за срещи беше на втория етаж и имаше прозорец към халето.

Мислейки си какво е нужно да се организира и развие подобен бизнес, погледът ми се натъкна на крана, който беше инсталиран на тавана на халето. На него пишеше "Краностроене Айтос" АД.

Инвестиционната ми тръпка веднага се обади и направих справка за компанията на телефона си. Единственият линк, който имах време да отворя, беше обявата за продажба на недвижимия имот в специализиран сайт. Агенция за недвижими имоти "Чакалски" продава "Фабрика, 47500 м²" за 1 500 000 евро.

По-късно разбрах, че акциите на завода дори в някакъв момент са се търгували на БФБ. Емисията обаче е свалена през 2001 година, вероятно във връзка с приключване на процеса на приватизация.

Намерих и интересна статия в един сайт за урбан фотография - "Меланхоличните останки от завод Краностроене в Айтос". Общо взето тя е най-актуалната информация за предприятието заедно с обявата за имота.

По стар журналистически метод се зарових да диря още информация какво е станало и какво се случва сега. Следите в Интернет не са кой знае колко много.

"Моят вече покоен съпруг даде всичко от себе си за този завод. Разговорите у дома бяха почти за кранове и командировки за монтирането им. Купихме и акции за да спасим завода, но уви, нямаше кой да каже истината на хората" - това е коментар от Фейсбук от 9 май 2016 г., който съчетава фактическата хронология с емоциите и ефекта върху живота на хората в Айтос. 

Що се отнася до борсовияя живот на завод "Краностроене", то той изглежда кратък. Публикация на "Капитал" от 28 ноември 1998 г. свидетелства за това какво е представлявал родният капиталов пазар в навечерието на милениума:

"Остатъчният държавен пакет от 20% от акциите на “Краностроене” - Айтос, беше продаден още на първия ден от предлагането му на “Българска фондова борса - София”. Сделката беше сключена на цена 100 лева над минималната цена от 1000 лева за акция. С това продължи практиката миноритарните пакети от приватизирани предприятия да се продават веднага след предлагането им, с което естествено остават основателни съмнения за предварителни уговорки".

На 8 ноември 2001 г. излиза съобщението, че "нa peдoвнo зaceдaниe Дъpжaвнaтa ĸoмиcия пo цeннитe ĸнижa peши oт peгиcтъpa нa пyбличнитe дpyжecтвa и дpyги eмитeнти дa ce oтпишe дpyжecтвoтo "Kpaнocтpoeнe-Aйтoc" AД – Aйтoc".

Не се справих в опитите си да открия Булстат или ЕИК, следователно не мога да видя и кога заводът е ликвидиран.

А цялото търсене беше да разбера кой, аджеба, ще поддържа този кран в халето, ако се развали. Има няколко фирми, които все още са в бранша, но съдейки по уебсайтовете им, бизнесът не е кой знае колко витален.

И без задълбочен анализ е ясно, че производството на индустриални машини и съоръжения е деликатен процес и ми е трудно да се сетя за български дружества, които са витални, но не са експортноориентирани. Има две компании в SOFIX - "М+С Хидравлик" АД (Казанлък) и "Хидравлични елементи и системи" АД (Ямбол), които работят добре и отчитат добри финансови резултати, но това е само, защото изпълняват поръчки от чужбина и са в строго определена ниша, в която явно трайно сме се настанили.

А сега няколко случайни връзки с Англия и моите впечатления и преживявания. Пътувах десетки пъти до Саутхямптън с влак, това винаги бяха зареждащи 50 минути. Гледах да сядам отдясно и с лице към движението на отиване и отляво на връщане, за да мога да съзерцавам бунището за скрап, гарата и пристанището.

В последния абзац на "Падна първия изпит за Ниво 3" пише точно за този момент от пътуванията, но в архивите ми няма снимки. В цялата епична гледка винаги ми се е набивала марката "Freightliner". Това е оператор на влакови товарни превози в Англия, обаче те имат не само локомотиви, но и кранове, контейнери за морски транспорт и изобщо част от гарата е тяхна.

Без да съм сигурен, предполагам, че крановото звено си е част от компанията. Със сигурност би имало нужда от щатен персонал за поддръжка и опериране с механизацията. Тук идва икономията от мащаба и предимството на голямата и богата икономика. Английският карго транспортен пазар е достатъчно голям, за да може подобен бизнес да оперира икономически ефективно. Българското дружество "БДЖ товарни превози" обратното - няма как да бъде особено развито, даже не може да бъде оздравено.

Междувременно проверих собствеността на "Freightliner". Компанията не се търгува на Лондонската стокова борса, но е приватизирана. Това е интересна тема, не ми е ясно как Великобритания защитава интересите си в един толкова стратегически отрасъл, когато компаниите са в частни ръце. Нещо повече, 2015 г. "Фрейтлайнер" е придобит от американската фирма "Дженеси и Уайоминг" ("Genesee & Wyoming Inc") - мастодонт със 122 железопътни оператора по целия свят. Този факт пък е интересен от гледна точка на икономическата глобализация и концентрация. Съществуването на подобни корпорации-гиганти създават естествена бариера за навлизането на нови конкуренти на окрупнения глобален пазар, на който ключовите играчи остават все по-малко.

Футболни радост и тъга

На двата полюса са двете футболни дейности, с които по принцип се занимавам - с игра и със съдийство.

В съдийството ми дадоха да разбера, че завръщането ми поне във "В" група няма да е лесно. Оказа се, че съм малко "стар", листите пълни, а и действително конкуренцията е сериозна. Не знам защо, при положение, че разликата между "В" група и окръжните лиги е само в надеждата, че някой ден можеш да се изкачиш още едно стъпало по-нагоре.

От преди това знаех, че във вторник, 16 май, ще има извънреден тест Купър. От Зоналния съвет на София го бяха организирали именно, за да разредят листите, да видят кой е сериозен и кой не.

Дописан с химикал
По принцип не бях поканен. Имаше организирани 7 серии от по 15 човека (хей, това са над 100 съдии), но аз не бях в отпечатаните списъци. Но със същата настойчивост, с която се явих, накарах да ме впишат на ръка в последната серия, уж ей така - да потичам и да "си сверя часовника".

Мериха ни на кантар - 82 килограма съм, а ръстът ми го записаха 185 см. По принцип съм по-висок, но тогава какво ми стана... :))

Изчаках чинно два часа и най-накрая дойде и моят ред. Бях в група с кандидати за промоция във "В" група. Повечето момчета бяха на възраст между 18 и 22 години. Тестът Купър е тежък тест - 12 минути колкото изкараш, като минимумът е 2700 метра. Аз в моята група от 15 завърших втори с 2950 метра без специализирана подготовка. Много ясно показах на комисията в София, че първо, изобщо не съм "свършил", а напротив - в топ форма съм, и второ, че няма стари и млади, а можещи и неможещи и амбициозни и неамбициозни.

След това правихме и писмен тест, а интересно допълнение към всичко това е, че цялото събитие се състоя на Националния стадион "Васил Левски". Съблекалните действително са страшни, пистата също е в отлично състояние. Добре е базата.

Люлински легенди
Иначе що се отнася до играта, там удоволствието е на макс. В четири мача от завръщането ми за Мутрагеница съм неизменен титуляр, вкарах четири гола и се чувствам отлично на терена. Поискаха ме и от Балканика, за тях вече изиграх един мач в АМФЛ Запад. Кеф. Има още мачове, играе ми се та две не виждам :)

И малко извън футбола - с Любо си купихме дъмбелчета и пейка за коремни и сега сме си направили домашен фитнес. Идея внос от английския ми бит. Работи чудесно.

Разходка до Гърция, ама каква

Има случаи, когато екскурзиите не са изпипани, обаче има и случаи, когато просто като се замислиш, ти се струва нереалистично хубаво. Такъв беше случаят с последното посещение до Гърция.

Всички комплименти отиват за Мариана - на Любо сестра му, която имаше малка работа до Гърция, но ни взе мен, Любо и Маги.

Тръгнахме в 8:00. Взе ни Марианчето с едно Мини Купърче - така леко, без напрежение. Въпросното Мини Купърче си вдига 180 км/ч без да се чувства изобщо в купето и без да влиза в обороти.

Пихме по кафе на първия Лукойл по магистрала "Люлин". После в Сандански обърнахме някое евро, а аз сгънах и един страшен бюрек.

Стигнахме в Солун малко преди 12 и понеже Мариана ни беше резервирала ресторант за 13:00 часа, рещихме да се поразходим. Качихме се на разходка с лодка. Едно корабче с вход свободен, но с бира по 5 евро парчето (от 330 милилитра). Струваше си, забавлявахме се.

Българска реч навсякъде в Солун. Мацките си правят снимки за Инстаграм, момчетата надуват бицепси, както си му е ред.

Седнахме в ресторант "7-те морета" ("7 thalesses"). Рибен ресотрант от висок клас. Обслужване, на което изобщо не съм свикнал. Например - обезкостиха ни рибата и ни я сипаха, смениха ни и три комплекта чинии и прибори.  Имаше риби по 50, 60, 70 евро.

Мариана познаваше менюто и ни поръча един голям рибок за четиримата, който ни го донесоха на допълнителна разгъваема маса. Освен него имаше разядка - хлебчета с песто от риба тон, някаква страхотни неща с хайвер, зелена салата от рукола, зеленчукова гарнитура и страшни десерти. Преди десертите ни донесоха дижестив - три бутилки и четири чаши за шот. Мариана обаче пак извади жокер от ръкава и им поиска Бранка Мента (Branca Menta). След бирата и страхотния обяд 25 грама от тоя така наречен дижестив ми свалиха гарда. Невероятно преживяване.

Любопитното беше, че имаше много българи отново. Семейства - жените с напомпани джуки с ботокс, мъжете с часовници с цената на лек автомобил, а децата - лигави до забрава. Ние бяхме най-свестните, но беше показателно, че колкото гърци имаше, толкова и българи.

След обяда се насочихме към Аспровалта - най-близкият гръцки курорт до България. Идеята беше с Любо да се бухнем в морето. Появиха се облаци и заедно с тях съмнения дали планът ще се осъществи. Стигнахме до плажовете на Аспровалта - жива душа нямаше. Облаците обаче се разкъсаха, а лекият вятър не пречеше. Преоблякохме се по бански с Любо и застанахме пред водата за психическа подготовка. Момичетата отзад ни подстрекаваха. Страх ни беше да не е студена водата много, но аз вече се бях топил в Атлантическия океан ("На плаж в Пул"). В Аспровалта водата на 7 май беше 18.3°C, а аз съм плувал в Английския канал при 16 °C, така че бях далеч от нов рекорд. След 5 минути умуване се засилихме с Любо и се хвърлихме във водата. Попръскахме се минута-две, аз направих една дължина плуване и излязохме да съхнем, че и път наобратно ни чакаше.

Любо пое кормилото на прибиране. Аз се поизморих и щях да заспя, ако не се бях усетил, че Маги и Мариана ме гледат и само чакат да видят, кога ще ми падне главата я на стъклото, я между седалките :)

И прибирането беше лесно, макар че само Любо си знае дали не е било натоварващо. Имаше малко движение по Струмското дефиле, но нищо фатално. В 21:30 си бяхме по къщите след един ден, който спокойно може да събере цяла лятна отпуска в едно. Море, рибен ресторант, разходка с корабче, много снимки и много кеф.

Един страхотен ден беше 7 май 2017 г.

А ето и малко снимки от Солун и Аспровалта без да са в хронологичен ред:

Първите срещи със стари приятели

В първите дни след завръшането ми имах много време за срещи със стари приятели. Видях се с кой ли не - даже имаше и една много сложна и неочаквана среща - тази на легендите от Sportni.bg.

Разбира се най-много време прекарах с Любо и Маги, Сашко, съотборниците от Мутрагеница. Почти веднага след прибирането ми с Любо само отидохме на рожден ден на братовчед му Иво на Краводер. Първо напиване на родна земя и на чист въздух. Скара, танци, глупости. Толкова бяхме уморени, че заспахме около полунощ. "Обаче играта ни е ясна". За тоя последния лаф изгледайте бисерите на Георги Попвасилев. Първите две седмици само си измисляхме смешни сравнения от тоя тип, които винаги завършваха със заключението, че играта ни е ясна :)

После с Дидо от Мутрагеница свършихме малко работа. Два уикенда му помогнахме на момчето да качи мебели до къщата си в село Миланово във Врачанския балкан посока Своге. За пръв път карах буса на Любо по искърското дефиле, малко по-лесно е от моя Фиат :)

Дидо ми показа страшни гледки от паметника край селото. Ето ги:

Нагости ни момчето - един път пътувах сам, един път с Любо бяхме двамата.

След това дойде срещата със Спортанци. Какво събиране! Преди време аз бях в Англия, а Наси - в Словения. Беше абсурд да се засечем, а и все пак и живущите в София имат свои планове и са трудни за събиране. Обаче тоя път... играта ни беше ясна :) Аз Иван и Надето се събрахме час по-рано от програмата на "Оряхово" да пием една предварителна бира. И двамата там живеят - в "Света Тройца", така че беше лесно да ги събера с колата.

Насочихме се към летището, Терминал 2, където трябваше да кацне Наси. Топ полет от Бергамо - освен нея от същия самолет слязоха и Меглена Кунева и Антонина Зетова. Ники Пушката се присъедини към нас там. За съжаление Чичо Гошо беше на работа и не можа да дойде, а Асен бе неоткриваем на телефоните.

Все пак стана яко събиране. Първо седнахме в най-най-първото квартално капанче - пред един трафопост - да пием по още една бира и чипс. Смях, приказки, истории. После продължихме и в един китайски ресторант. Има - няма - 7-часова среща. И никой не се отегчи, толкова се радвахме да се видим всички, толкова спомени имахме да си припомним.

Иначе се видях и с Велин, и със Сашко пак се наприказвахме, с Иво поиграхме бордови игри, Мартин и Нийчето имат бебе, видях ги и тримата.

Пак заиграх за Мутрагеница - 3 мача, две победи, 3 гола, егати защитника. На 31 години изглежда сякаш имам поне още 10 на добро ниво на терена. Много ме радва това.

Иначе имаше време и за най-семплите вечери пред блока - на биричка и семки. Толкова българско, толкова наше, че няма накъде...

Завръщане в българския футбол

След 74 мача в английския футбол, от които две приятелски срещи и един финал за купа, се завърнах в структурите на Българския футболен съюз.

Още първата седмица говорих със секретаря на ЗС на София Евгени Геров. Човекът ме прие много радушно, а и аз се зарадвах да го видя. Същия веселяк, поговорихме си, но тъй като сезонът е към своя край, той ме пренасочи към Областния съвет.

И ето, към днешна дата вече имам три свирени мача - това са първите ми три ръководени двубоя в българския футбол, тъй като в периода 2007 - 2015 бях само асистент.

Трудни времена. Футболът е много селски, културата е нулева. Криво-ляво мисля, че се справям. Най-важното е, че удържах мачовете с малко картони и малко пререкания. Опитът си казва думата, макар че до някаква степен той е нерелевантен. В Англия също се подвизавах на подобни нива, но там спокойно ходех на мач съвсем сам, а тук е хубаво, че имам и двама асистенти, и делегат, че и задължителна охрана.

Не мога да преценя дали ми се занимава, ама засега го правя първо по навик, второ, за да си помогна с някой лев, и трето, просто защото мога да го правя и го правя сравнително добре.

Много е важно обаче къде ще се озова следващия сезон. Ако се наложи да остана само в Областта, най-вероятно ще сменя попрището. Обаче ми се остава в съдийството под някаква форма, все още има тръпка.

Какво трябва при завръщане от Англия

Какво трябва да се направи при завръщане от Англия в България?

Този процес не е твърде сложен, тъй като и двете страни (все още) са в Европейския съюз. Най-важното е  да се вземе последния фиш за заплата (Payslip), както и по възможност формуляри P45 и P60 от последните работодатели за данъчната година (от 1 Април до 30 Март).

Въпросните трябва да послужат пред НЗОК за възстановяване на спрените здравно-осигурителни права (ако сте били повече от шест месеца извън страната). Заявлението не се подава нито в НОИ, нито в териториална дирекция на НАП (както си мислех), а в сградата на НЗОК на улуца "Кричим" 1 в София. За другите населени места в съответния клон.

Самото заявление е формуляр по английски образец, попълва се сравнително лесно и деловодството го изпраща за справка. В София приемното време е от 10:00 до 12:00 и от 14:00 до 16:00.

Аз лично си смених адреса за кореспонденция на обслужващата банка (в моя случай HSBC). Ако сте имали ISA (Investment Savings Account) е възможно да възникнат промени с оглед постоянното местожителство и данъчните облекчения, които се полагат за този тип спестовни продукти.

Ако сте имали допълнително пенсионно осигуряване в Англия, партидата Ви би трябвало да остане активна. Проведох кореспонденция с моето пенсионно-осигурително дружество (в моя случай NEST), потвърдиха че партидата си остава в този вид и не се изискват никакви постъпки.

Обратно, българската партида също трябва да се потвърди и да се установи, че се завежда правилно.

Английската шофьорска книжка няма да си я сменям. Първо затруднява българските полицаи да ме бъзикат за рушвети, и второ при евентуално завръщане ще имам доказателство за адресна регистрация.

От телекома ми (Giff-Gaff) ми пратиха имайл след един месец неактивен телефон с въпрос защо се губя. Имаше анкета, в която казах, че съм в чужбина. Ще се помъча да си запазя номера. Добрата новина е, че ползвах предплатена услуга, тоест не дължа месечни такси за удоволствието.

Можете да си смените адреса за кореспонденция с HRMC за данъчни нужди. Процедурата е сложна, идентификацията изисква да инсталирате специално приложение на телефона (това е един от начините за онлайн идентификация). От упражнението има смисъл, ако очаквате да ви възстановят данъци. Заявката се прави по същия начин, по който се прави и в Англия.

Tesco не ми позволи да си сменя постоянния адрес с такъв в чужбина. Еми нормално, няма смисъл да пращат рекламни списания на някого в България.

AAT обаче прие новия ми адрес и даже ми изпрати диплома до България. Интересно дали ще ъпдейтнат и абонамента ми за професионалното списание.

Глад за кадри в България 2

В уводната статия за завръщането ми в България написах, че за разлика от заминаването ми, сега знаех гору-долу какво да очаквам.

Горе-долу, защото като че ли имах малко по-високи очаквания. Мислех, че малко по-бързо ще си намеря работа с новите дипломи и подобрения английски. То не че съм се забавил фатално, но липсата на обаждания за интервюта за толкова време ме озадачава. Нали все "нямало хора" в България. Нямало квалифицирани кадри.

На 18 октомври 2015 г. бях написал публикацията "Глад за кадри в България", в която в детайли влязох в задочен спор с друга статият от "Капитал". Казаното там изглежда напълно валидно и днес, а отделно се потвърждава и от действителността.

Разсъждавам за себе си и си казвам, че в Англия бях склонен на всякаква работа, докато тук определено подбирам за какво кандидатствам. От друга страна и на английските, и на българските работодатели би трябвало да им изглеждам еднакво неопитен. Само че на Острова наистина търсят хора, докато за тук не съм съвсем сигурен колко са им спешни и нужни кадрите.

Изглежда има голямо разминаване и в двете посоки. Склонен съм да разбера бизнеса, когато казва, че на пазара на труда се предлагат хора с високи претенции и ниски компетенции. Възможно е. Но и обратното е валидно - абсурдно високи изисквания за знания и опит срещу спорно заплащане.

Не бива да се заблуждаваме, а и не казвам, че в България пробив на престижна позиция с добро възнаграждение е по-трудно, отколкото в Англия. Това с един частен случай няма как да се заключи. Навсякъде е трудно, просто на Острова и по-непрестижната работа би ти осигурила високи доходи. Няма да влизам в спорове с бакалски сметки - наеми, цени и т.н., защото те са безпредметни.

Любопитното е, че горе-долу по същото време миналата година имах един период на принудителна почивка в Англия. От ситуацията излязох, като започнах в индийското, а после и в Ейджинкеър. При всяко положение стресът от подобни почивки е излишен, а и доста висок. Добрата новина е, че имам опит :)

Радко в България

Един месец след последната  ми публикация тук и повече от три седмици, след като се завърнах в България, се реших да напиша няколко реда в блога. Много хора ме насърчиха да продължа да пиша, макар че сега впечатленията и преживяванията ми са много много по-различни.

Ако е имало полза за някого от преживелиците и опита ми в Англия, може пък и сега да се окажа полезен на някого.

Трябва първо да измислим дума, обратна на "невъзвращенец". Българин, който се е върнал от чужбина. Възращенец :)

И така, завърнах се и сега се опитвам да построя живота си за трети път. За разлика от Англия, тук не започвам на чисто - имам жилище, приятели, роднини, знам кое къде е и горе-долу какво да очаквам.

Ще се опитам да не се адаптирам напълно. Има много неща, които бих искал да запазя - културата в отношенията, благотворителността, някои дребни битови навици, физическата ми форма. Има някои - например голямата степен на семейна независимост, които и да искам, няма как да запазя.

Иначе има и хубави неща след завръщането. Другата страна на семейната монета е, че усещам пряка, директна и близка подкрепа. Приятелите са тук, съотборниците, зеленчуците, различните възможности, ако щеш и романтичната простота.

Последната ще я засегна, когато опиша първите срещи с приятели, а сега нека довърша първите ми впечатления от българския трудов пазар след завръщането ми.

Най-красивото място в Дорсет е Олд Хари Рокс

Намерих най-красивото място в Дорсет!

Това се случи в събота (2 април) след последния мач на английска земя под мое ръководство. Трябваше да свиря една среща в Суонидж, а на връщане реших да се отбия до Стъдланд (Studland), да видя какво му е хубавото.

В последните ми дни, трябва да призная, и времето ми прави шпалир. Изцяло на моя страна е. Този следобед бе толкова топъл, спокоен и красив...

Самият плаж на Стъдланд си беше живописен. Откриваха се страхотни гледки. Аз се учудих, че няма много хора в събота привечер, но после си дадох сметка, че туристи тук в този момент няма, а местните, едно че не са много на брой, и второ - имат го за даденост и вече не му обръщат внимание. Направих адски много снимки, не знам как ще се поберат в тази публикация.

Ето го плажът на Стъдланд:

От въпросния плаж се виждаха едни варовикови скали - Old Harry Rocks, за които знам, че могат да бъдат достигнати. Попитах една жена как да стигна, тя ми обясни и каза, че би ми отнело около 45 минути. Аз, разбира се, стигнах до крайната точка за около 20, но може би съм бил твърде мотивиран от залязващото слънце.

Самата пътека към Олд Хари Рокс беше също много живописна. От ляво - стотици зайци, от дясно - десетки говеда - и всички кротко си пасат на около 100-ина метра надморска височина.

На две места имаше скални платформи, от които се откриваха страхотни гледки на север - към Пул и Борнмът. На една от тях имаше и каменна пейка - романтикаааа, не се издържа :)

Отделно и шубе. Аз се престраших да седна близо до скалния ръб, но имаше хора, които се плашеха от високото. Действително един поглед надолу и бързо се замайваш.

Достигнах и до крайната цел - Олд Хари Рокс. Три са легендите защо скалите се наричат така. Първата легенда е свързана с името на дявола, който евфемистично е наричан в Англия Стария Хари. Втората хипотеза е, че мястото е кръстено на легендарния пират от Пул (! Тука трябва да разследвам за какво става дума! ) Хари Пейи (Harry Paye). И третата история е, че през 9 век Викингски кораб е бил пометен от буря, а един от удавените моряци - Ърл Харолд, се е превърнал в купчина варовик.

Страхотно място, наистина! Виждаш на север залива Пул бей, както и крайбрежието на Борнмът. На Юг са водите на Суонидж, а и можеш да наблюдаваш морския транспорт от много стратегическо място.

Освен това се получиха и невероятни снимки, макар и с телефон. На една от тях се вижда как отляво (откъм залива) облаците се сгъстяват, а отдясно - небето остава чисто. Но тия красоти не могат да се опишат нито с думи, нито със снимки. Просто трябва да се видят.