Къде точно започна за мен денят, не мога да кажа. На теория, моите ангажименти започват един час преди мача, но тук, в Англия, дори пристигането там, където трябва да бъда, е шоу.
Имам наряд за Уинфрит Нюбург (Winfrith Newburgh) - поредното селище в Дорсет, което посещавам. Организацията по пътуването беше трудна. Трябваше да взема влак, да се прекача на заместващ автобус, след това пак на влак и вече на място в Уул да измисля как да стигна до Уинфрит. Взех някакъв незнаен автобус, по точно маршрутка, и... започна пътешествието. Минах през туристическата забележителност Люлуърт (Lulworth Castle), където слязоха почти всички. Всъщност всички слязоха там, а се качиха едно бабе и един дядо. Шофьорът попита всеки кой за къде е, за да му спре на най-удобното място, а не там, където са регламентираните спирки. Бабата слезе, а с дядото и с шофьора се заговорихме, разбира се на тема предстоящото дерби в Уинфрит и международния съдия, който трябваше да го свири.
Стовари ме маршрутката пред игрището и като поогледах, прихнах да се смея. Дълбоко в провинцията на английския югозапад, две китни игрища са "изяли" част от нива с царевица. Между тях - още по-китна дървена барачка, с две цветя отпред.
Лошата новина - организираният транспорт до Уул приключва малко преди 17:00 часа, тоест как ще се прибирам, щях да го мисля по-късно.
Постепенно започнаха да пристигат играчи и треньори. Светни провинциални хорица, кой от работа тича, кой домашни е написал, но в 2:30 следобяд всички са на игрището. Футбол! Магия!
По-младите почнаха да окачват мрежите, а аз продължих огледа на терена. Установих няколко факта. Първо, в едното наказателно нямаше точка за дузпа. Второ, теренът беше окосен, но тревата бе оставена да изсъхне. Няма лощо, хората после ще я съберат и ще я дадат на животните. И трето, цялото игрище беше осеяно с къртични.
Мачът се състоя. 2:5 за гостите. По-добрият победи. Без дузпи, без ядове, без псувни, без глупости - само футбол, футбол и пак футбол - кой доколкото го може. Пъпчивият младеж с очила бе един от най-добрите за домакините, заедно с едрия добряк в атака. За гостите двама здрави ветерани държаха защитата отзад, а напред - младите да тичат. Треньорите даваха указания, но не ме репликираха. Изобщо бих се върнал с най-голямо удоволствие на този терен и в това село.
В Югозападна България и в частност в София има много стадиони, където не е приятно да се ходи. Ще те псуват, ще те заплашват, може и да те набият. Тук винаги има една-две дози повече уважение, повече разбиране, повече толерантност. Футболистите пак са гяволи, падат за дузпи, искат си ги, искат фаулове, но не са простаци, няма ги тези крясъци, няма ги бруталните псувни. Хората са си хора навсякъде - и тук има по-буйни, по-невъзпитани, не е чак такава утопия, но разлика има и тя е осезаема.
Отплеснах се, а трябва да си тръгвам. Подпитах дискретно има ли някой за Уул с кола, нямаше. И тръгнах да си ходя пеша. Ето така завърши за мен този футболен ден - с 3 мили пешеходен пробег:
Не. Ето така завърши - с довиждане от Уинфрит:
По пътя нито вятър ме вееше, нито се качих на бялата кобила, но се нагледах на красиви поля, животни и тежка механизация - все неща, към които заедно с железопътния транспорт, имам афинитет:
И всичко все пак свърши с надписа на един хотел (Ship Inn): "Трябва да се научим да поемаме курс по звездите, а не по светлините на всеки преминаващ кораб":
Имам наряд за Уинфрит Нюбург (Winfrith Newburgh) - поредното селище в Дорсет, което посещавам. Организацията по пътуването беше трудна. Трябваше да взема влак, да се прекача на заместващ автобус, след това пак на влак и вече на място в Уул да измисля как да стигна до Уинфрит. Взех някакъв незнаен автобус, по точно маршрутка, и... започна пътешествието. Минах през туристическата забележителност Люлуърт (Lulworth Castle), където слязоха почти всички. Всъщност всички слязоха там, а се качиха едно бабе и един дядо. Шофьорът попита всеки кой за къде е, за да му спре на най-удобното място, а не там, където са регламентираните спирки. Бабата слезе, а с дядото и с шофьора се заговорихме, разбира се на тема предстоящото дерби в Уинфрит и международния съдия, който трябваше да го свири.
Стовари ме маршрутката пред игрището и като поогледах, прихнах да се смея. Дълбоко в провинцията на английския югозапад, две китни игрища са "изяли" част от нива с царевица. Между тях - още по-китна дървена барачка, с две цветя отпред.
Лошата новина - организираният транспорт до Уул приключва малко преди 17:00 часа, тоест как ще се прибирам, щях да го мисля по-късно.
Постепенно започнаха да пристигат играчи и треньори. Светни провинциални хорица, кой от работа тича, кой домашни е написал, но в 2:30 следобяд всички са на игрището. Футбол! Магия!
По-младите почнаха да окачват мрежите, а аз продължих огледа на терена. Установих няколко факта. Първо, в едното наказателно нямаше точка за дузпа. Второ, теренът беше окосен, но тревата бе оставена да изсъхне. Няма лощо, хората после ще я съберат и ще я дадат на животните. И трето, цялото игрище беше осеяно с къртични.
Мачът се състоя. 2:5 за гостите. По-добрият победи. Без дузпи, без ядове, без псувни, без глупости - само футбол, футбол и пак футбол - кой доколкото го може. Пъпчивият младеж с очила бе един от най-добрите за домакините, заедно с едрия добряк в атака. За гостите двама здрави ветерани държаха защитата отзад, а напред - младите да тичат. Треньорите даваха указания, но не ме репликираха. Изобщо бих се върнал с най-голямо удоволствие на този терен и в това село.
В Югозападна България и в частност в София има много стадиони, където не е приятно да се ходи. Ще те псуват, ще те заплашват, може и да те набият. Тук винаги има една-две дози повече уважение, повече разбиране, повече толерантност. Футболистите пак са гяволи, падат за дузпи, искат си ги, искат фаулове, но не са простаци, няма ги тези крясъци, няма ги бруталните псувни. Хората са си хора навсякъде - и тук има по-буйни, по-невъзпитани, не е чак такава утопия, но разлика има и тя е осезаема.
Отплеснах се, а трябва да си тръгвам. Подпитах дискретно има ли някой за Уул с кола, нямаше. И тръгнах да си ходя пеша. Ето така завърши за мен този футболен ден - с 3 мили пешеходен пробег:
Не. Ето така завърши - с довиждане от Уинфрит:
По пътя нито вятър ме вееше, нито се качих на бялата кобила, но се нагледах на красиви поля, животни и тежка механизация - все неща, към които заедно с железопътния транспорт, имам афинитет:
И всичко все пак свърши с надписа на един хотел (Ship Inn): "Трябва да се научим да поемаме курс по звездите, а не по светлините на всеки преминаващ кораб":
0 коментара:
Публикуване на коментар