Големият житейски върпос е нещо като Българския национален въпрос - обхватът му е спорен, историческите граници - размити, а окончателното му приключване - невъзможно. За какво иде реч?
Сега ще стане дума за лични чувства, събития, преживявания. Тази публикация отива в категорията емоции, макар че заслужава да се появи и в секцията глупости. Защо я пиша? Не знам, ей така, да си спомням след време с усмивка какво съм си мислел. Едва ли на някого ще са му от полза следващите редове. Един ден обаче като си разглеждам дневника, със сигурност ще ми направи впечатление силно необичайния сюжет.
По същество. Повод за настоящата публикация стана изказване на Андрей от вчера, което вече превърна ситуацията от неприятна в комична. Андрейко след всяка брутална серия от 7-8 нощни смени от по 12 часа има горе-долу по три дена пиянство. А пък аз в един от махмурлийските му дни да взема да поканя една британска девойка да пием по едно кафе между две смени. И какво ми каза той после със зачервените бузи и премрежения поглед:
— Брат, търси друга.
Е, чакай бе човек, ти едвам си я видял, не си говорил с нея, не я познаваш, вече даде оценка. Като я хвърли той тази реплика, малко ме сряза отвътре. Ситуацията стана само няколко дни, след като пак се карахме с майка ми по деликатни въпроси (а съм на почти 31 години!?!). Изглежда има някакво проклятие всички значими други в моя живот да отхвърлят момичета, които се навъртат около мен.
Така се получава, че или трябва да се отказвам от взаимоотношенията си, или да хвърлям една вселена енергия да се еманципирам най-вече от родословното дърво и донякъде от приятелския кръг.
Историята какво помни? Ще разгледам четири главни случая. Преди, по време и след тях е имало и други мимолетни "случаи", но за нуждите на публикацията те не са важни.
Аз съм на 17, с Момиче А сме гаджета. Още докато трае тоя момент, родителското тяло настоява, че ми се влияе зле. Чалга съм прослушал, училището не знам си какво, подхвърляния за произход, изобщо - враждебна среда. Приятелският кръг тук подкрепяше, но нещата си се разсъхнаха по естествен път.
После съм на около 23, Момиче Б. Бяхме нещо като гаджета няколко месеца. Мистериозно и семейната среда и приятелският кръг подкрепяха, но тогава имаше три други фактора, които поречиха историята да бъде друга - първо, направих множество дребни и по-големи грешки (неопитна му работа), второ, тя не беше разрешила към онзи момент други свои лични въпроси, и трето, това беше офис афера, което създаваше други препятствия.
С течение на времето влюбванията ставаха обратно пропорционално на възрастта и опита. Колкото повече удъртявах, толкова по-рехави емоции ми носеха връзките (с изключение на нервите, разбира се).
На 25 с Момиче В направихме доста хубави и важни стъпки. След кратък период на разменени гостувания си взехме квартира близо до родителите и на двама ни. Всичко изглеждаше нормално - аз в ИТ компания, тя - в банка. Имахме хубави моменти, стараеше се момичето, почна да спортува с мен, за много неща мога да я похваля. Но пък имаше и някои неща, които адски ме дразнеха, например колко и какви драми ми прави, консумацията на отрови (което си беше нейна работа принципно, но пък те влияеха на драмите) и някои други дреболии. Обаче родителското тяло пак не беше щастливо. Имаше критики - неамбициозна била, не си завършвала висшето... знаех, че имат едно наум поне. Отделно се бучеше, че квартирата не приличала на дом - бели стени, нямало това, нямало онова. Това си беше моя работа и аз всъщност харесвах квартирата, но имаше голям натиск.
Приятелският кръг беше със смесени чувства. Към онзи момент Любо беше в по-лоша връзка от мен, затова и му беше трудно да критикува. Но и приятелите си имаха едно наум, за което знаех.
И в крайна сметка взех рязко решение да не губя повече време на момичето, защото нито смятах да ѝ предлагам брак, нито да говорим за деца.
Тук е моментът да кажа, че се радвам, че съм мъж. Поне не ми бучат, че трябва да раждам и да се омъжвам преди 30, както ми се оплакват някои познати, прескочили вече тази граница.
Станах и на 27, влязох в нова двегодишна щуротия. Всичко трябваше да е ефективно - аз бях още по-малко влюбен, но поне мислех, че поне покривам критериите на публиката. "Доведох" им много високо образовано момиче с отлични професионални перспективи дори за България. Само че тя се "самоуби" ритуално с тоталния си отказ да положи усилие да се сработи с фамилията (* следва коментар по-долу). После почна да трупа черни точки и пред мен самия, аз също я дразнех доста с някои неща. Отделно и двамата записахме по една огромна черна точка, за да се стигне до логичния край, дошъл след като колективното решение да заминем за Англия го изпълних само аз. Що се отнася до публиката, абсолютно никой не ме подкрепяше в тази връзка, с изключение на Сашо. Аномалия пак някаква...
* Коментар: Наскоро беше подхвърлена една реплика от майка ми: "Ако си вземеш англичанка, няма да ѝ видим очите... ". Еми какво очаквате да си взема, котка ли? В Англия и по-точно в Пул българки няма. Или ще е румънка, или ще е унгарка, или ще е англичанка. Това има в менюто. Мен самата концепция за нещо такова вече ме мъчи, но знае ли човек. Момиче А живя с англичанин в Борнмът, Момиче Б живее в момента с чужденец, значи може. Рулетка е до някаква степен.
Въпросът е, че фрустрацията е пълна. Нямам правилен ход. Това е всъщност естеството на проблема. С когото и да се събера, изглежда ще трябва да се справям с критиката на Значимите други. И пиянската реплика на Андрей е най-малкият ми проблем...
Балансът в момента е такъв, че на мен ми е удобно да работя 7 дни в седмицата, а в дупките да уча и спортувам. Животът ми не е абсурден, напротив, изглежда нереално ефективен. Но пък лишен от кой знае какви емоции. Еуфорията от взет изпит или получена диплома трае 15 минути, а успехите в съдийството обективно всъщност са нищожни, нищо че си ме радват всяка седмица.
Наистина нямам правилен ход. Ако се прибера, като си взема следващата диплома, ще имам много повече перспективи в личен план. Ще се върна при приятели и семейство. Но пък ще загубя всички малки победи по отношение на независимостта ми по семейната вертикала. Да "слушаш вашите" на 30 години е убийствено потискащо, какъвто е и икономическия живот в България. Че ще си намеря работа, ще се намеря, ама и че ще си карам 20-годишния ФИАТ и ще почивам на Несебър 5 дена - също е вярно. И за капак няма да мога изобщо да помагам на семейството си финансово. Нещо, което сега мога.
От друга страна, ако остана, личните ми перспективи са близко до трагични. Нямам кой знае какви приятели, отделно те се броят на половината пръсти на едната ръка. Може да пробия професионално, а може и да не пробия. Ще си загубя окончателно силните млади години, ще съм пропилял миговете, когато е трябвало да живея... е, ще бъде учена глава поне.
___
Има една концепция, наречена Умора от решения (Decision Fatigue). Не виждам източници на български в нета по въпроса, има обобщение в Уикипедия на английски. Най-общо става дума за спад в качеството на взиманите решения при дълга серия от решения. Може някой път да напиша повече за тази умора, защото явлението е много интересно, но за нуждите на вече изложеното експозе ще кажа, че оставям ситуацията без последствия. Каквото стане - стане.
П.П. Нарочно пуснах статията след като говорих с фамилията в София. Направихме си много хубав и приятен разговор, който стана възможен благодарение на факта, че не ми се наложи да тълкувам и коментирам споделените размисли по-горе.
Сега ще стане дума за лични чувства, събития, преживявания. Тази публикация отива в категорията емоции, макар че заслужава да се появи и в секцията глупости. Защо я пиша? Не знам, ей така, да си спомням след време с усмивка какво съм си мислел. Едва ли на някого ще са му от полза следващите редове. Един ден обаче като си разглеждам дневника, със сигурност ще ми направи впечатление силно необичайния сюжет.
По същество. Повод за настоящата публикация стана изказване на Андрей от вчера, което вече превърна ситуацията от неприятна в комична. Андрейко след всяка брутална серия от 7-8 нощни смени от по 12 часа има горе-долу по три дена пиянство. А пък аз в един от махмурлийските му дни да взема да поканя една британска девойка да пием по едно кафе между две смени. И какво ми каза той после със зачервените бузи и премрежения поглед:
— Брат, търси друга.
Е, чакай бе човек, ти едвам си я видял, не си говорил с нея, не я познаваш, вече даде оценка. Като я хвърли той тази реплика, малко ме сряза отвътре. Ситуацията стана само няколко дни, след като пак се карахме с майка ми по деликатни въпроси (а съм на почти 31 години!?!). Изглежда има някакво проклятие всички значими други в моя живот да отхвърлят момичета, които се навъртат около мен.
Така се получава, че или трябва да се отказвам от взаимоотношенията си, или да хвърлям една вселена енергия да се еманципирам най-вече от родословното дърво и донякъде от приятелския кръг.
Историята какво помни? Ще разгледам четири главни случая. Преди, по време и след тях е имало и други мимолетни "случаи", но за нуждите на публикацията те не са важни.
Аз съм на 17, с Момиче А сме гаджета. Още докато трае тоя момент, родителското тяло настоява, че ми се влияе зле. Чалга съм прослушал, училището не знам си какво, подхвърляния за произход, изобщо - враждебна среда. Приятелският кръг тук подкрепяше, но нещата си се разсъхнаха по естествен път.
После съм на около 23, Момиче Б. Бяхме нещо като гаджета няколко месеца. Мистериозно и семейната среда и приятелският кръг подкрепяха, но тогава имаше три други фактора, които поречиха историята да бъде друга - първо, направих множество дребни и по-големи грешки (неопитна му работа), второ, тя не беше разрешила към онзи момент други свои лични въпроси, и трето, това беше офис афера, което създаваше други препятствия.
С течение на времето влюбванията ставаха обратно пропорционално на възрастта и опита. Колкото повече удъртявах, толкова по-рехави емоции ми носеха връзките (с изключение на нервите, разбира се).
На 25 с Момиче В направихме доста хубави и важни стъпки. След кратък период на разменени гостувания си взехме квартира близо до родителите и на двама ни. Всичко изглеждаше нормално - аз в ИТ компания, тя - в банка. Имахме хубави моменти, стараеше се момичето, почна да спортува с мен, за много неща мога да я похваля. Но пък имаше и някои неща, които адски ме дразнеха, например колко и какви драми ми прави, консумацията на отрови (което си беше нейна работа принципно, но пък те влияеха на драмите) и някои други дреболии. Обаче родителското тяло пак не беше щастливо. Имаше критики - неамбициозна била, не си завършвала висшето... знаех, че имат едно наум поне. Отделно се бучеше, че квартирата не приличала на дом - бели стени, нямало това, нямало онова. Това си беше моя работа и аз всъщност харесвах квартирата, но имаше голям натиск.
Приятелският кръг беше със смесени чувства. Към онзи момент Любо беше в по-лоша връзка от мен, затова и му беше трудно да критикува. Но и приятелите си имаха едно наум, за което знаех.
И в крайна сметка взех рязко решение да не губя повече време на момичето, защото нито смятах да ѝ предлагам брак, нито да говорим за деца.
Тук е моментът да кажа, че се радвам, че съм мъж. Поне не ми бучат, че трябва да раждам и да се омъжвам преди 30, както ми се оплакват някои познати, прескочили вече тази граница.
Станах и на 27, влязох в нова двегодишна щуротия. Всичко трябваше да е ефективно - аз бях още по-малко влюбен, но поне мислех, че поне покривам критериите на публиката. "Доведох" им много високо образовано момиче с отлични професионални перспективи дори за България. Само че тя се "самоуби" ритуално с тоталния си отказ да положи усилие да се сработи с фамилията (* следва коментар по-долу). После почна да трупа черни точки и пред мен самия, аз също я дразнех доста с някои неща. Отделно и двамата записахме по една огромна черна точка, за да се стигне до логичния край, дошъл след като колективното решение да заминем за Англия го изпълних само аз. Що се отнася до публиката, абсолютно никой не ме подкрепяше в тази връзка, с изключение на Сашо. Аномалия пак някаква...
* Коментар: Наскоро беше подхвърлена една реплика от майка ми: "Ако си вземеш англичанка, няма да ѝ видим очите... ". Еми какво очаквате да си взема, котка ли? В Англия и по-точно в Пул българки няма. Или ще е румънка, или ще е унгарка, или ще е англичанка. Това има в менюто. Мен самата концепция за нещо такова вече ме мъчи, но знае ли човек. Момиче А живя с англичанин в Борнмът, Момиче Б живее в момента с чужденец, значи може. Рулетка е до някаква степен.
Въпросът е, че фрустрацията е пълна. Нямам правилен ход. Това е всъщност естеството на проблема. С когото и да се събера, изглежда ще трябва да се справям с критиката на Значимите други. И пиянската реплика на Андрей е най-малкият ми проблем...
Балансът в момента е такъв, че на мен ми е удобно да работя 7 дни в седмицата, а в дупките да уча и спортувам. Животът ми не е абсурден, напротив, изглежда нереално ефективен. Но пък лишен от кой знае какви емоции. Еуфорията от взет изпит или получена диплома трае 15 минути, а успехите в съдийството обективно всъщност са нищожни, нищо че си ме радват всяка седмица.
Наистина нямам правилен ход. Ако се прибера, като си взема следващата диплома, ще имам много повече перспективи в личен план. Ще се върна при приятели и семейство. Но пък ще загубя всички малки победи по отношение на независимостта ми по семейната вертикала. Да "слушаш вашите" на 30 години е убийствено потискащо, какъвто е и икономическия живот в България. Че ще си намеря работа, ще се намеря, ама и че ще си карам 20-годишния ФИАТ и ще почивам на Несебър 5 дена - също е вярно. И за капак няма да мога изобщо да помагам на семейството си финансово. Нещо, което сега мога.
От друга страна, ако остана, личните ми перспективи са близко до трагични. Нямам кой знае какви приятели, отделно те се броят на половината пръсти на едната ръка. Може да пробия професионално, а може и да не пробия. Ще си загубя окончателно силните млади години, ще съм пропилял миговете, когато е трябвало да живея... е, ще бъде учена глава поне.
___
Има една концепция, наречена Умора от решения (Decision Fatigue). Не виждам източници на български в нета по въпроса, има обобщение в Уикипедия на английски. Най-общо става дума за спад в качеството на взиманите решения при дълга серия от решения. Може някой път да напиша повече за тази умора, защото явлението е много интересно, но за нуждите на вече изложеното експозе ще кажа, че оставям ситуацията без последствия. Каквото стане - стане.
П.П. Нарочно пуснах статията след като говорих с фамилията в София. Направихме си много хубав и приятен разговор, който стана възможен благодарение на факта, че не ми се наложи да тълкувам и коментирам споделените размисли по-горе.
0 коментара:
Публикуване на коментар